Спас Карафезов - Сърцето вижда

Това четиво няма цялостна фабула. То представлява сбор от кратки очерци за мои съсъдбеници, страници от летописа на Съюза на слепите в България и читалището, опити за есета и спомени от моето детство. С други думи, изложението няма претенции за книга и вероятно очаква тесен кръг от свои читатели. Изкушавам се да споделя мисли на двама мои близки, с които ме свърза животът. На единия от тях съм посветил редове в изданието. Става дума за Минчо Стоянов Минчев, който беше дългогодишен главен редактор на списание „Зари“. Той ми е споменал: „Ако няма нещо ново, което можеш да кажеш, то по-добре не се залавяй да пишеш.“ Другата личност е Йосиф Аронов — журналист в един от столичните вестници. С чувство за хумор той ми е разказвал за онзи камък, който наистина е бил открит в Картаген. На него е било изписано приблизително следното изречение: „Всички прописаха, никой никого не чете, светът пропада…“ Тъй че и моя милост с настоящото ще се причисли към безкрайната редица на графоманите. За съжаление и до този момент не изложих онова, което е вътре в мен. Предполагам, че то никога няма да изскочи на бял свят… Това въжделение ми напомня за онзи художник в книгата „Омер паша“ на Иво Андрич. Той вижда в себе си своята най-прекрасна бленувана картина, която обаче не може да нарисува. Ръката му не се подчинява на вътрешното усещане. И тъй като животът е кратък — което го има в него, има го. Което го няма, остава в надеждите.

Написаното за повечето личности е станало непосредствено след тяхната смърт като израз на моето уважение към паметта им. Голяма част от публикациите са отпечатани в сп. „Зари“ на Съюза на слепите в България.

Бих искал да благодаря на редактора и коректорите, на всички онези, които ми помогнаха да излезе това четиво. Дължа своето признание и на ръководството на Съюза на слепите в България и брайловата печатница, благодарение на които то видя бял свят.

На девети януари 2002 година се навършиха 150 години от смъртта на големия син на Франция Луи Брайл. Роден е на 4 януари 1809 година в селцето Купврей, на 40 километра североизточно от Париж. Неговият баща изработвал хамути за конете на френската армия. Когато бил на четири години, при игра в работилницата на баща си пробол едното си око. Лекарят не му помогнал и по симпатия изгубил и другото. Тръгнал в местното училище с виждащите си другарчета. Отличавал се с необикновена памет и жив ум. Когато родителите му научили за Националния кралски институт за слепи, те го изпратили в Париж. Там той отново се проявил със своите дарби. Удавала му се математиката, научил се да свири на орган. Заради тези негови качества след завършване на института той останал като учител в него и свирил на орган до смъртта си в парижката църква „Св. Никола Дешан“. В института се е преподавало по методата на Валентин Хаюи. Учебниците били написани на латиница с изпъкнали букви. Недостатъкът им бил не само в големия обем, но и в това, че никой от учениците не е могъл да пише самостоятелно с тези букви.

По това време при директора на института се появил един чудак. Казвал се Шарл Барбие, капитан от артилерията на Наполеон. Той предложил на военното министерство едно „нощно“ писмо, чрез което войниците да четат заповедите на тъмно. Четенето обикновено ставало на запалени факли и противникът се ориентирал за френските позиции. Писмото било съставено от релефни точки, съобразени с реда на латинската азбука. То не е имало практическо значение и било отхвърлено от френските власти. Пропаднал и опитът му слепите ученици да го разпознават. Тогава на младия Луи Брайл, който бил на шестнадесет години, му хрумнала гениалната идея да намали и по нов начин да подреди точките, изоставяйки конфигурацията на Барбие. Неговото шестточие има две колонки по три точки, които се обхващат от върха на човешкия пръст. С тях се правят 63 комбинации, достатъчни да изобразят всяка една азбука, нотни, математически, химически и физически знаци.