Спас Карафезов: Сърцето вижда

В Книгата си „Социална офталмология“ обаче той препоръчва да се откриват класове за слабовиждащи в обикновените училища, като добавя аргумента, че слабовиждащите ще могат да се възползват от помощта на своите зрящи другари. Същото може да се каже и за напълно слепите деца по отношение на слабовиждащите. От друга страна, слепите са много малко, за да се обособят в отделни класове. Изразява несъгласие с миграцията на слепите от селото в града, според него те могат да намерят препитание в земеделието. Ако се изхожда от контекста на времето, той е имал известно право. Но това е обективно явление и ние днес сме свидетели какво извърши урбанистиката за слепите.

Акад. Пашев пръв разбира, че задачите на офталмолога не се изчерпват само с мерките за лечение и борба срещу слепотата, но се допълват и от грижата към пациента, безвъзвратно изгубил зрението си, за когото усилията и средствата на медицината са безсилни. В тази грижа за ослепелия той вижда неразделна част от дейността на всеки очен лекар.

С течение на годините това схващане намери конкретно приложение. Развиха се различни форми на съдействие и сътрудничество между института и катедрите по очни заболявания и Съюза на слепите и неговите поделения, между окръжните и районни офталмолози и съюзните организации. Офталмолозите участват в решаването на различни обществени проблеми, отнасящи се до профилактиката и здравната просвета, до образованието и труда на хората с увредено зрение, оказват помощ, съветват и насочват слепите и слабовиждащите в техния жизнен път.

Академик Пашев правилно оценява възможностите и способностите на слепия човек и през своя живот прави всичко необходимо, за да ги разясни пред обществото и да осигури условията за тяхното осъществяване. Същината на всичко изложено около проблемите на слепия човек е признаване на неговите ценности, това, че той не следва да бъде третиран само като обект на грижи, но и като субект и личност, като равностоен член на обществото, като гражданин, поел всички права и неотменими задължения.

Още в началото на нашия век будният лекар и общественик схваща, че обществото и държавата са преди всичко задължени да създават условия, при които да се обучат и професионално устроят слепите, за да не бъдат в тежест на другите, а самите те, подготвени за живота, да поемат препитанието си, което ще им даде самостоятелност и сигурност. В основата на този процес стои общото образование и професионалната подготовка.

В началото на 1905 г. излиза книгата на акад. Пашев „Хигиена на окото“. В последните й страници авторът пише: „За слепите у нас до днес нищо не е направено. В това отношение България е изостанала назад… Време е и ние да се погрижим за съдбата на тези нещастници у нас, за които медицината е останала безсилна. Нека обществото, както и държавата, да се притекат на тяхна помощ, да подобрят моралното им и материалното им положение и да облекчат мъките им. Най-подходящо за тази цел средство е основаването и у нас на едно общообразователно, както и професионално училище за слепи.“

Тези редове са написани още през 1904 г. — времето, през което назрява обществената нужда от създаването на училище за слепи у нас. Посятото семе намира благодатна почва и подкрепа в лицето на предприемчивия хуманист и деен общественик проф. Иван Шишманов, тогава министър на Народното просвещение. През 1905 г. в столицата е основано първото учебно заведение за слепи деца. Въведено е задължително основно образование за слепите близо две десетилетия преди да се установи за цялото бъпгарско население. Тази мярка има дълбок смисъл, защото образованието е предпоставка за духовното развитие на слепия човек. Но акад. Пашев ще отбележи още тогава, че за слепия не е достатъчно само общото образование и общата култура и че за него е нужно професионално обучение, изучаването на занаяти и професии, които да му осигурят трудова дейност. В труда на слепия човек, който е в активна и трудоспособна възраст, акад. Пашев вижда централната задача на всяка една обществена грижа. Изтъкнатият лекар винаги е подчертавал, че в процеса на труда могат да се оползотворят умствените и физическите способности на слепия и професионалното занятие ще осмисли живота му. „Няма по-велико нещо в делото на слепия от труда. Трудът е, който му възвръща човешкото достойнство и който преобръща летящото време и скучното бездействие в творчество и щастие“ (1938 г. „Офталмологичен преглед“).