Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

В съседните градчета като Бог и Лийпър продължава да се говори за „Убийствата в Гримидж“. Но в самия него обаче отдавна не се споменаваше нищо за това. Тези произшествия се бяха случили преди много време и оттогава много събития са изтекли и много хора са напуснали Гримидж или белия свят.

А трябва да се спомене, че Гримидж е едно от най-затънтените селища не само в Пенсилвания, но и в цялата страна. В него дори няма приличен търговски център, където човек да напазарува направо от колата си и където, ако пожелаеш да научиш дъщеря си да паркира правилно своя мустанг, ще ти се наложи да излезеш на десетина мили и едва тогава да намериш прилични жълти линии.

Такива са нещата днес, а преди петнадесет години са били още по безнадеждни. Сега поне наблизо минава федералния път, но входът до градчето е така дяволски разположен, че идващите трудно го виждат след края на надлеза. Само табелата с надпис „ГРИМИДЖ“ и червената стрелка подсказва за съществуването му. И растоянието от нея до отклонението е толкова малко, че колите не успяват да забавят скоростта си и отминават. Освен това един храст е израстнал точно пред знака и закрива втората сричка. Нищо не показва, че хората по поддържане на федералните пътища поне веднъж са се постарали да го подстрижат и да осигурят чист хоризонт за профучаващите погледи.

Така, че пред обикновения човек има две възможности: или да знае накъде отива и да търси усърдно отклонението или да попадне там по някаква глупава случайност. И в двата случая си заслужавате нещата които ще изживеете.

Длъжен съм пак да повторя: така е днес, а преди петнадесет години е нямало на разположение дори този неясен и полузакрит зелен надпис. Единственото което можеше да направи тогава един изморен търговски пътник, бе да спре при някой фермер и да попита за пътя.

— Да — отговори този фермер, — има наблизо подобно градче, на осем или десет мили растояние, но не мога да се спомня дали така се казваше. Карайте оттук и ще стигнете до него.

Фермерът замълча и се занаслаждава на объркания и нещастен вид на уморения човек.

— Лесно ще познаете градчето — продължи фермерът бавно. — На площада, в центъра, има топ. Наоколо по фермите няма нито топове, нито нещо подобно.

Фермерът търпеливо изчака търговския пътник да се качи на прашната си кола, да потегли към Гримидж и едва тогава се захили.

Но поне дадената информация беше точна. Тогава, преди петнадесет години, Гримидж бе разположен на около седем-осем мили от фермите. Търговският пътник нямаше никакви проблеми повече и пристигна безпрепятствено в градчето. Нямаше нито мотели, нито Холидей Ин, нито Къдлити Корт, нито Хауърдз Джонсън. Единственото, което можа да го зарадва бяха малките магазинчета по Ридж стрийт. Но понеже беше след шест часа (а в събота след три) и те бяха затворени, той нямаше къде да попита за някой хотел. Тогава се отправи към вагона на мисис Пъркинз, където се принуди да влезе.

Вътре в тази закусвалня се носеше лека омара от дима на загоряла мазнина. Иначе изглеждаше достатъчно приятно място за кратка почивка. Съдържателката й нямаше достатъчно време и средства да се занимава с украсата на вагона-ресторант и в крайна сметка помещението изглеждаше доста неуютно и неприветливо, но в никакъв случай неинтересно. Търговският пътник, след продължителните часове прекарани зад кормилото, я намери за почти освежаваща.

— Какво ще поръчате, сър? — попита сервитьорката.

Той я погледна с изморените си очи. Момичето бе младо, на възраст ученичка от горните класове, която работи в свободното си време да препечели някой и друг долар за филмовите си списания.

— Мога ли да погледна менюто — попита той.

Момичето кимна и се протегна край търговския пътник с цел да издърпа листа с менюто от мястото му зад контейнера със салфетките.

Вагон-ресторантът на мисис Пъркинз по нищо не се различаваше от множеството подобни заведения разхвърляни навсякъде из Америка. И в това до известна степен се криеше техния чар. За търговския пътник бе нещо като условен рефлекс да си поръча къс печено месо, картофено пюре, зелен грах и накрая чаша кафе. Той винаги внимателно изучаваше менюто, но си поръчваше винаги едно и също. А жена му, когато излизаха заедно вечер в Страудбърг винаги предпочиташе патладжани Пармезан, докато синът му — чийзбургер. Но винаги, винаги имаше нещо възбуждащо, екзотично и изпълнено с копнеж чувство на надежда, че някой ден ще открият нещо изключително в обикновения лист на най-обикновеното меню. И често се чудеше, дали, ако това се случи, би се осмелил да си го поръча.