Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

— Защо да не продължим играта? — попита Нюбай. — Краят е близо.

Лорън се разгневи.

— Мисля, че се нуждаем от официален съдия — провикна се тя. — Какво ще кажете за леля Роужи?

— О, тя едва ли ще бъде напълно независима — опита се да противоречи Нюбай.

— Аз съм съгласен — кимна старецът.

— Хванал съм се и ще играя — от немай къде се съгласи Нюбай. — Добре. Лельо Роужи, бъдете ни съдия.

Старата жена се усмихна и едно леко трептящо изражение се появи на лицето и.

— Съгласна съм. За днес прекъсваме играта. Утре сутринта ще я продължите.

— Тя ще свърши бързо — съгласи се Нюбай. — Но аз трябва да тръгна утре рано.

— Тогава, в девет часа тука? — предложи леля Роужи.

Тримата останали се съгласиха.

— Мога ли да ви закарам до някъде? — запита Нюбай.

— Не е необходимо — отвърна Лорън. — Баща ми идва да ме посрещне.

— Аз ще се оправя сам — каза Старият мъж Дарфи. — Имате ли една четвъртинка 1 1 монета от 25 цента. ? Нужна ми е за пинта „Тандобуд“ 2 2 буревесник или птица на бурята. .

— Заповядайте — подаде Нюбай монетата на стареца.

Той поклати глава, когато стария човек излезе тътрейки краката си от вагон-ресторанта. Търговският пътник хвана леля Роужи за ръка и я поведе към колата си. Старата жена почти не отвори уста по време на пътя. Тясната и павирана с червени тухли уличка бе тъмна. Обществените лампи пускаха слаби мъждукащи струйки, които оскъдно осветяваха пътя, но ако не бяха те ще трябваше да се задоволят със случайните отблясъци на жълтата светлина процеждаща се от някоя веранда или от замиращите в мрака петна от фаровете на далечни и отминаващи коли. Непрекъснато изникваха високи дървета, които сега, в тъмнината, изглеждаха като плътни и непробиваеми. Въздухът бе топъл влажен и напоен с приятен аромат. Нюбай се наслаждаваше на равномерния шум от тълкалянето на гумите.

— Тук спри! — каза по едно време леля Роужи. — Предполагам, че ще поискате да се възползувате от правото си на сън?

— Да и аз така предвиждам, но преди това имам да свърша още малко работа. Разбира се, трябва да почина, защото утре ме чака тежък ден зад волана.

— Естествено, след като състезанието ви свърши.

Нюбай извади ключа от запалването и сви рамене.

— О, да, разбира се — съгласи се той.

Те закрачиха по плочките на пътеката, която водеше към огромна и мрачна къща. Предната врата беше отворена. Те влязоха вътре. Търговският пътник веднага придоби впечатление за обзавеждането: стари мебели, полирана дървена ламперия, стотина порцеланови фигурки, меки столове и диван, казано иначе — пълна и съвършена скука. Той понесе куфарите си нагоре по стълбата, където леля Роужи каза, че ще намери стаята и банята. Тя бе прекалено стара да се изкачва, поне така се извини. Нюбай извика, че стаята е хубава, пожела и лека нощ и се протегна на леглото. Мислеше така да почине няколко минути, но заспа веднага.

Сънят му не беше спокоен, по-скоро дремеше, стряскаше се и в полудрямката премисляше, как да подреди пъстроцветните парчета плат в куфара си, а той самият бе поставен на пода до леглото. Краката си трябваше да държи сгънати, да не допират и мачкат мострите, които бяха подредени на купчинки върху сгънатото одеало. Чувствуваше се на тясно и крайно неудобно. Но нямаше никакво намерение да заспива, беше си свалил само ризата и вратовръзката и доли обувките не беше изхлузил.

Но след няколко минути започна да сънува. Обхванаха го странни видения, каквито никога не бе виждал преди това. Разбира се, бе свикнал да спи в различни легла всяка нова вечер и да се събушда в непознати градчета, които може би повече никога нямаше да види. Така че уединението не беше причина за сегашните безсъзнателни преживявания. Осъзнаваше, че е нещо съвсем друго.

Известно време се появяваха форми лишени от какъвто и да било смисъл. Грамадните мержелеещи се блокове постепенно изплуваха някъде от дълбочината, издигаха се разнообразни цилиндри, купчина правоъгълни тела, изглеждащи много твърди се оцветиха в отблъскващо маслено зелено и тъмно кафяво. Измина известно време и тези сенки започнаха да стават по определени и някак си да се втърдяват. Между тях се образуваха свободни пространства, които кой знае защо оставаха непроменени. Фигурите започнаха да се превръщат в сгради дървета и паркирани коли. И навсякъде бе тъмно с единствената светлина на среднощните звезди, подсилвана от съненото въображение на търговския пътник.