Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

Стана и още нещо странно — Нюбай се превърна в част от съня си. Преди миг бе само наблюдател на кошмарното за него втърдяване. Сега сам се разхождаше из създадения от въображението му свят. Тъмните сенки, излъчващи някаква злоба и превърнали се на сгради, огромни и с древен вид, подредени една след друга по протежение на тясна и изглеждаща безкрайна покрита с тухли улица. И всяка къща бе обърнала гръб на тротоара. Входните врати блестяха като кристални преливайки се във всички цветове на дъгата. А светлината, която се отразяваше, идваше от някакъв нереален източник. Прозорците на първия етаж бяха навсякъде тъмни и забулени със спуснати завеси. Изглеждаха сякаш до тях никога не бе се докосвала човешка ръка. А тези на втория етаж също бяха плътно затворени, но зад надиплените завеси лампите бяха запалени и сенки се мяркаха по вертикалните гънки на пердетата. Това му заприлича на потайни хора, които се втурваха някъде във вътрешните стаи в изпълнение на тайнствени задачи.

Нюбай минаваше край къщите, изучаваше ги внимателно и в него нарастваше особеното чувство на тревога. Нощните насекоми пееха в хор и разнасящата се песен приличаше на съскането на сплетено кълбо гърмящи змии. Двойка нощни ястреби се спуснаха от обсипаното с ярки звезди небе. Нюбай се изплаши от бледнеещата Луна.

— Ей!

Незабавно, както е възможно само при сънищата, сцената се превърна в по-осезаема, подробна, разтърсващо реална и не така самотна. Търговският пътник погледна надолу по улицата. Видя младо момиче, най-много на десет или единадесет години. Носеше бяла блузка, карирана куртка на енорийското училище и сива филцова пола с шумолящ кринолин под нея. Апликация на розово пуделче се мотаеше близо до колената.

— Ей! — отново се провикна тя.

— Здравейте — отговори Нюбай.

— Знаете ли защо съм толкова късно вън от къщи? — запита момичето.

— Не знам, разбира се.

— Името ми е Тереза Мълдоуър.

— И защо сте навън толкова късно?

— Заради руснаците — очите й загледаха Нюбай със странно изражение. — Аз ги мразя, не знаете ли това?

— Възможно е — съгласи се Нюбай.

— Аз ги мразя много. Единственото нещо на света, което мразя повече от руснаците е детския паралич.

— Представи си и аз също.

— Татко тази нощ ще завърши противоатомното скривалище. Ние ще си направим парти в него. Но той си мислеше, че трябваше да го направи досега. Обикновено ме карат да си лягам в девет или най-късно в десет. Но последното само в петък и събота. Но днес всички ние го чакама да довърши скривалището. Мама каза, че тя ще види как руснаците идват да ни бомбардират и това ще стане тази нощ. Водородната бомба ще избухне и ние няма да можем да си направим събирането. Татко каза, че при него е наред и ще се скрием в скривалището, но при условие, че го завърши навреме. Вие имате ли противоатомно скривалище?

— Още не съм си купил — отговори Нюбай.

— Не ви остава много време — увери го Тереза. — Вие трябва да си намерите скривалище преди руснаците да пуснат водородната си бомба.

— Но, ако си построя такова скривалище — каза търговският пътник, — и руснаците наистина ни бомбардират с водородна бомба, аз ще остана сам вътре и ще хвана полиомиелит.

— От какво? Някой ръждясал пирон ли?

— Да — каза Нюбай. — От дълъг ръждясал пирон.

Те бавно минаха покрай няколко къщи. След няколко минути някакъв глас пред тях извика Тереза.

— Е, аз трябва да вървя — каза тя.

— Родителите ли те викат?

— Не — уточни тя, — не знам, кой е.

Нюбай наблюдаваше безучастно докато тя скачаше по детски пред него. Някъде долу близо до блока в черното объркано кълбо от сенки той видя някаква фигура да й прави знак. Не му остана нищо друго освен да се спре и да се загледа. Човекът подаде ръка и Тереза я пое. Улицата се освети от пламналия огън. Отначало бликнаха оранжеви искри, после се появиха огнени езици и забуйствуваха с пращене направо от тялото на момичето. Търговският пътник не смееше да помръдне, но в съня си неочаквано се оказа до нея и се взираше без да отрони нито дума, без да помогне с нещо, в лицата на леля Роужи и Стария мъж Дарфи. Призрачната светлина превърна лицата им в ужасни и отвратителни маски. Те кимнаха мълчаливо за поздрав. Тереза диво въртеше очи наоколо и протягаше ръце към Нюбай.

Той можеше само да наблюдава. Огънят изригваше от очите и ушите на момичето като струя на ракетен двигател. Тънки струйки пламък се процеждаха през ноздрите й. Тя се опита да извика, но само фина сива пепел се посипа от устата и. Тя се загърчи болезнено. Пламъците постепенно намаляха. Движенията станаха конвулсивни, забавиха се и накрая съвсем спряха. Леля Роужи и Старият мъж Дарфи хванаха Нюбай за ръцете. Тримата заедно и в крак прескочиха трупа на Тереза Мълдовър, по който не се виждаха никакви следи от работата на огъня и продължиха да вървят по причличащата на пещера улица, под плътна арка от короните на дървета и край бастиона на къщите.