Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Диуейн Майкълс седеше на втория ред в залата и гледаше професора с нещо, което се надяваше да мине за интерес. Клепачите му бяха толкова натежали, сякаш върху тях бяха привързани оловни топчета. Главата му туптеше с ритъма на сърцето, а върху езика си усещаше отвратителен вкус. Беше дошъл късно, само за да установи, че огромната зала е пълна и има едно-единствено свободно място: в средата на втория ред, точно срещу малката катедра.

Направо страхотно.

Диуейн специализираше електроинженерство. Беше избрал този курс по същата причина, по която го правеха студентите от три десетилетия насам — да отбие номера. „Английска литература — хуманистичната перспектива“ открай време имаше славата на курс, през който можеш да минеш набързо, без изобщо да отвориш учебник. Несменяемият професор, една стара фъшкия на име Мейхю, нареждаше монотонно като хипнотизатор, поглеждайки едва-едва от четиридесетгодишните си лекции, с глас в най-подходящата за приспиване тоналност. Старият глупак никога не беше променял изпитите и Диуейн ги имаше всичките в квартирата си. Но ето че за негов „късмет“ точно този семестър курсът се преподаваше от известния д-р Торънс Хамилтън. Сякаш самият Ерик Клептън се бе съгласил да свири на младежки бал — така му се мазнеха.

Диуейн се размърда тъжно. Задникът му беше залепнал върху неудобната пластмасова седалка. Той се озърна наляво, после надясно. Всички наоколо — студенти, предимно от горните курсове — си водеха записки, записваха на касети, улавяйки всяка дума на професора. За първи път залата беше пълна. Не се виждаше обаче нито един студент от инженерите.

Ама че гадост!

Диуейн си напомни, че все още разполага с една седмица, за да се откаже от курса. Макар че се нуждаеше от този кредит и беше напълно възможно професор Хамилтън да се окаже снизходителен. По дяволите, всичките тези студенти не биха дошли в събота сутринта, ако смятаха, че ще им вадят душата, нали така?

Междувременно Диуейн осъзна, че ще е по-добре да направи усилие да изглежда буден.

Хамилтън се разхождаше напред-назад по подиума и дълбокият му плътен глас кънтеше. Приличаше на сив лъв с отметнатата си назад като грива коса, облечен в шикозен графитен костюм вместо в баналния изтъркан туид. Имаше необичаен акцент, не беше нюорлиънски, определено не беше янки. Но не звучеше много и британски. Един асистент седеше на стола зад него и усърдно си водеше записки.

— И така — казваше д-р Хамилтън, — днес разглеждаме „Пуста земя“ на Томас Елиът — поемата, която обхвана двадесети век с цялото му отчуждение и пустота. Една от най-великите поеми, писани някога.

„Пуста земя“. Сега Диуейн си спомни. Ама че заглавие. Разбира се, не си бе направил труда да я прочете. И защо да го прави? Беше поема, не някакъв шибан роман: можеше да я прочете още сега, в час.

Той измъкна томчето с поеми на Елиът — беше го взел от един приятел, не обичаше да харчи пари за нещо, което никога нямаше да погледне пак — и го разтвори. Тук, на първата страница под заглавието, имаше снимка на самия автор: невероятно миниатюрни бабешки очила, стиснати като кокоши задник устни. Диуейн изсумтя и започна да прелиства страниците. „Пуста земя“, „Пуста земя“… ето я тук.

О, по дяволите! Това не бяха няколко четиристишия. Кучият му син продължаваше страница след страница.

— Първите няколко стиха вече са толкова известни, че ни е трудно да си представим чувството — шока — който са изпитали хората, когато за пръв път са го прочели в „Дайъл“ през 1922-а година. Поемата не е онова, което обикновено се разбира под „поезия“. Тя е по-скоро своеобразна анти-поезия. Личността на автора е заличена. На кого принадлежат тези мрачни, тревожни мисли? Има я, разбира се, общоизвестната хаплива алюзия с Чосър във встъпителния стих. Но има и нещо много повече. Нека поразсъждаваме върху образите в началото: „люляци от мъртвата земя“, „тъмни корени“, „забравящ сняг“. Никой поет в световната история на литературата, приятели мои, не е писал преди това за пролетта по подобен начин.

Диуейн прелисти поемата докрая, колкото да разбере, че съдържа над четиристотин стиха. О, не. Не…

— … Интересното е, че Елиът е избрал във втория стих люляци пред маковете, които биха били по-традиционен избор за онова време. Тогава полята в Европа били осеяни с невиждано от столетия количество макове — дължало се на безбройните гниещи тела на падналите в Първата световна война. Но по-важното е, че макът, с който се свързва наркотичният сън, изглежда по-подходящата метафора за образността на Елиът. Защо тогава той е избрал люляци? Да видим как Елиът използва алюзията, въвличайки тук най-вероятно Уитмановото „Когато люляци последни в двора ми цъфтяха…“