Дъглас Престън: Ден на гнева

Кен Долби стоеше пред мощния си компютър, а дългите му пръсти галеха копчетата на контролното табло на Изабела. Изчака, наслаждавайки се на мига, после отключи една клетка в панела и изтегли надолу малък червен лост.

Не се чу бръмчене, никакъв звук, нищо, което да покаже, че е бил включен най-скъпият научен уред на земята. Само на около триста и двайсет километра оттам светлините на Лос Анджелис примигнаха почти незабележимо.

Когато Изабела загря, Долби започна да усеща на пода фините й вибрации. Мислеше за машината като за жена и в миговете, когато въображението му се развихряше, дори си представяше как изглежда тя — висока и слаба, с мускулест гръб, черна като пустинна нощ, осеяна с капчици пот. Изабела. С никого не бе споделял тези чувства — защо да си навлича присмех. За останалите учени от проекта, Изабела беше „то“ — бездушна машина, построена с конкретна цел. Долби обаче винаги изпитваше силна обич към машините, които създаваше — още откакто десетгодишен сглоби първия си радиоапарат. Фред. Така се казваше радиото. Помислеше ли за Фред, си представяше закръглен бял човек с морковеночервена коса. Първият компютър, който конструира, се казваше Бети. Нея пък си представяше като пъргава и делова секретарка. Не можеше да обясни защо машините му приемаха такава самоличност, просто се случваше.

А сега това, най-мощният ускорител на частици на света… Изабела.

— Как е? — попита ръководителят на екипа Хейзълиъс, приближи се и сърдечно постави ръка на рамото му.

— Мърка като котенце — отвърна Долби.

— Добре. — Хейзълиъс се изправи и се обърна към екипа: — Съберете се, трябва да ви съобщя нещо.

Настана тишина, след като членовете на екипа се изправиха пред компютрите си и зачакаха. Хейзълиъс прекоси малкото помещение и застана пред най-големия плазмен екран. Нисък и слаб, лъскав и неспокоен като норка в клетка, той постоя пред екрана, преди да се обърне към хората си със сияйна усмивка. Долби не преставаше да се учудва на харизматичното присъствие на този човек.

— Скъпи приятели — поде Хейзълиъс и огледа групата с тюркоазените си очи, — годината е 1492. Намираме се на носа на кораба „Санта Мария“, загледани към хоризонта, броени мигове преди пред очите ни да се появи брегът на Новия свят. Днес ще прекосим този непознат хоризонт и ще стигнем до бреговете на своя собствен Нов свят. — Бръкна в платнената чанта, с която не се разделяше, и извади отвътре бутилка шампанско „Вьов Клико“. С пламнали очи я вдигна като трофей, а после я стовари върху масата. — Това е за по-късно, когато стъпим на брега. Защото тази вечер ще накараме Изабела да заработи на пълна мощност.

Съобщението бе посрещнато с мълчание. Най-накрая се обади помощник-ръководителката на проекта Кейт Мърсър:

— А какво стана с плана да направим три проби с мощност от деветдесет и пет процента?

Хейзълиъс отвърна на погледа й с усмивка:

— Аз нямам търпение, а ти?

Мърсър отметна лъскавата си черна коса.

— Ами ако попаднем на непознат резонанс или създадем миниатюрна черна дупка?

— Собствените ти изчисления показват, че шансът за такъв нежелан ефект е едно на квадрилион.

— Възможно е да съм сгрешила при изчисленията.

— Ти никога не грешиш. — Хейзълиъс се усмихна и се обърна към Долби. — Какво ще кажеш? Тя готова ли е?

— Готова е и още как.

— Е? — разпери ръце Хейзълиъс.

Всички се спогледаха. Дали да рискуват? Руският програмист Волконски разчупи леда:

— Добре, да го направим! — Той поздрави с вдигната ръка учудения Хейзълиъс, а после всички започнаха да се тупат по гърбовете, да се ръкуват и да се прегръщат като баскетболен отбор преди среща.

След пет часа и още толкова изпити лоши кафета Долби застана пред големия плосък монитор над пулта за управление. Все още бе тъмен — протонните лъчи материя-антиматерия не бяха осъществили контакт. Нужна бе цяла вечност да включат машината, като увеличават мощността постепенно с по пет процента, фокусират и насочват лъчите, проверяват свръхпроводимите магнити и пускат различни проверяващи програми преди поредното увеличение с пет процента.

— Мощност деветдесет процента — напевно ги осведоми Долби.

— По дяволите! — възкликна Волконски някъде зад него и удари кафеварката „Сънбийм“ така, че тя се раздрънча като Тенекиения дървар 1 1 Герой от произведението на Франк Баум „Вълшебникът от Оз“. — Бел.ред. . — Вече е празна!