Дъглас Престън: Сблъсък

Най-лесно щеше да е да се вмъкне през страничната врата и да изнесе кутията през задните стълби, без да издаде нито звук. Къщата беше на двеста години и човек едва ли можеше да направи стъпка, без подът ужасно да се разскърца. Аби Строу притвори леко задната врата и изтича на пръсти по постлания с килим коридор към площадката на стълбището. Чу баща си, който трополеше из кухнята, заслушан в мача на „Ред Сокс“, предаван по радиото.

Тя протегна ръце и сграбчи кутията, после стъпи внимателно на първото стъпало, леко отпусна тежестта си върху него, след това премина на следващото, после на третото… Пропусна четвъртото — то скърцаше като болно банши — и прескочи направо на петото, после шестото, седмото… Тъкмо си мислеше, че вече се е измъкнала, когато последното стъпало изтрещя като изстрел, последван от дълъг, затихващ стон.

„По дяволите.“

— Аби, какво има в кутията?

Баща й стоеше на вратата на кухнята, все още обут с оранжевите си гумени ботуши, карираната му риза беше покрита с нефтени петна и стръв за омари. Обруленото му от вятъра чело се беше сбърчило подозрително.

— Телескоп.

— Телескоп ли? Колко струва?

— Купих го с моите пари.

— Чудесно — рече той с нарастващо напрежение в дрезгавия му глас, — щом не искаш да се върнеш в колежа, а предпочиташ да прекараш целия си живот, работейки като сервитьорка, продължавай да си харчиш заплатата за телескопи.

— Може би искам да стана астроном.

— Знаеш ли колко пари съм похарчил за обучението ти в колежа?

Тя се обърна и започна да се изкачва нагоре по стълбите.

— Казваш ми го поне по пет пъти на ден.

— Кога най-после ще се вземеш в ръце?

Тя затръшна вратата на стаята зад гърба си, дишайки учестено. С едната си ръка помете на пода струпаните върху леглото плюшени играчки, остави кутията върху него и се настани до нея. Защо ли трябваше да бъде осиновена от бели хора в Мейн, най-белият щат, в град само с бели жители? Нямаше ли някъде някой чернокож мениджър на хедж фонд, който да иска да си осинови дете? „И откъде каза, че си?“ — я питаха непрекъснато хората, сякаш току-що беше пристигнала от Харлем, или от Кения.

Тя се търколи върху леглото, вперила поглед в кутията. Измъкна телефона от джоба си и набра номер.

— Джаки? — прошепна тя. — Да се срещнем на кея в девет. Приготвила съм ти една изненада.

Петнайсет минути по-късно, прегърнала сглобения телескоп, Аби открехна вратата на стаята си и се ослуша. Баща й шеташе из кухнята, миеше чиниите, които тя би трябвало да измие сутринта. Играта продължаваше, противният глас на Дейв Гаучър се носеше от дращещите говорители на евтиното радио. От спорадичните подвиквания на баща си разбра, че играят Сокс и Янкис. Добре, значи има какво да му отвлича вниманието. Тя предпазливо се промъкна надолу по стълбите, стараейки се да стъпва внимателно върху скърцащите стари борови дъски, шмугна се край отворената кухненска врата и само след миг се озова на улицата.

Балансирайки внимателно с триножника на рамо, тя се стрелна покрай кръчмата „Котвата“ право към градския кей. Морето беше гладко като огледало, черните му води се стелеха към неясния силует на остров Лаудс, лодките, подредени край шлюзовете, приличаха на бели призраци. Шарената шамандура, която маркираше канала към излаза от малкото пристанище, примигваше със сигналната си лампа. А над всичко това върху небето се вихреха фосфоресциращи светлинки.

Тя свърна през паркинга, подмина сградата на риболовното сдружение и се отправи към кея. От струпаните в единия му край стари капани за омари се разнасяше силната миризма на херингова стръв и водорасли. Рибният ресторант още не беше отворил за летния сезон и външните маси бяха натрупани една върху друга край парапета. Нагоре по хълма се виждаха светлините на града и камбанарията на методистката църква, чиито заострен връх тъмнееше на фона на Млечния път.

— Здрасти. — Джаки излезе от сенките; в ръката й блестеше огънчето на цигара марихуана. — Какво е това?

— Телескоп. — Аби взе цигарата и дръпна силно, разнесе се пропукването на горящи семенца. Тя издиша дима и я подаде обратно.

— Телескоп ли? — попита Джаки. — За какво ти е?

— За какво би могъл да служи, освен за гледане към звездите?

Джаки изсумтя.

— Колко пари даде за него?