Дъглас Престън - Сблъсък

— Хиляда долара. Купих го в Ибей, шестинчов Целестрон Касегрен, автоматизирана система за насочване, с камера и всичко необходимо.

Разнесе се тихо подсвиркване.

— Сигурно в „Ландинг“ получаваш доста добри бакшиши.

— Много ме обичат там. Нямаше да получавам по-големи бакшиши дори да им предлагах свирки без пари.

Джаки избухна в смях, глътна дим от цигарата, задави се и се разкашля. Подаде я отново на Аби, която дръпна дълбоко.

— Ще пускат Ранди от щатския „Томастън“ — рече Джаки с нисък глас.

— О, Боже. Ранди може да седне на шамандурата и да си го върти.

Джаки потисна смеха си.

— Каква нощ — каза Аби, вперила поглед в блестящите звезди. — Хайде да направим малко снимки.

— В тъмното ли?

Аби погледна към Джаки, за да види дали не се шегува; но на устните й не играеше подигравателна усмивка. Усети прилив на обич към глупавичката си, но любвеобилна приятелка.

— Ако щеш вярвай — каза тя, — но телескопите работят по-добре през нощта.

— Вярно. Тъп въпрос. — Джаки се плесна по главата. — Ехо, има ли някой там?

Двете се приближиха към края на кея. Аби нагласи триножника и го застопори за дървените дъски. Орион грееше ниско в небето и тя насочи телескопа към него. Използва компютъризираното откриване на звезди, вградено в телескопа, за да го насочи в предварително избраната посока. Предавките му леко зажужаха и той се завъртя на другата страна, насочвайки се към едно петно в основата на меча на Орион.

— Какво ще гледаме?

— Галактиката Андромеда.

Аби залепи очи в окуляра и пред очите й се разкри галактиката, блестящ гигантски водовъртеж от петстотин милиарда звезди. Гърлото й се стегна при мисълта за нейната необятност и за собствената й незначителност.

— Дай да видя — каза Джаки и отметна назад дългата си буйна коса.

Аби отстъпи назад и й предложи окуляра. Джаки залепи очите си за него.

— Колко далеч се намира?

— На два и половина милиона светлинни години.

Джаки погледа известно време мълчаливо, след което се изправи.

— Как мислиш, дали там има живот?

— Разбира се.

Аби нагласи телескопа, увеличавайки зрителното му поле така, че да се види по-голямата част от меча на Орион. Андромеда се беше свила до мъничка пухкава топчица. Натисна бутона за снимане и чу слабото изщракване при отварянето на затвора. Беше определила експонационно време двайсет минути.

Откъм океана полъхна слаб бриз и разклати такелажа на рибарските лодки, които се залюляха в унисон. Усещането беше като за пръв полъх на буря, въпреки пълния покой. От водата се разнесе крясъкът на невидим гмурец, който получи отговор някъде далеч от морето.

— Време е за още един джойнт. — Джаки започна да свива цигарата, облиза я и я лапна. Огънчето на запалката озари лицето й, бледата, луничава кожа, зелените ирландски очи и черната коса.

Аби първо мярна проблясъка, преди да забележи самото нещо. То се появи иззад църквата, пристанището изведнъж бе озарено като в ден; профуча през небето в пълна тишина, като призрак, и чак след това кеят беше разтресен от невероятен звуков удар, последван от гръм като от взривена фурна, докато нещото профуча над океана с невероятна скорост и се изгуби зад остров Лаудс. Последва още един финален проблясък, последван от гръмотевична канонада, която постепенно се изгуби в океана.

Кучетата в града лаеха истерично.

— Какво беше това, по дяволите? — каза Джаки.

Аби виждаше как всички в града излизат от къщите си и се събират на улицата.

— Изхвърли цигарата — изсъска тя.

Пътят, който водеше нагоре към града, се пълнеше с народ, надигаха се гласове, изпълнени с вълнение и тревога. Това беше най-значимото нещо, случващо се в Раунд понд, щата Мейн, от времето на войната през 1812 година, когато едно заблудено гюле беше пробило покрива на конгрегационалистката църква.

Внезапно Аби се сети за телескопа си. Затворът беше отворен и все още снимаше. С трепереща ръка тя намери бутона за изключване и го натисна. Минута по-късно на малкия екран на телескопа се появи образ.

— О, Господи! — Нещото прелиташе през центъра на образа, блестяща бяла линия сред блестящите звезди.

— Съсипало ти е снимката — каза Джаки, която надничаше над рамото й.

— Майтапиш ли се? Та то е направило снимката!

На следващата сутрин Аби бутна вратата на кафене „Кабърд“, понесла цял наръч вестници под мишница, и очилата й веднага се замъглиха от топлината. Тя ги свали, забърса ги с ъгъла на ризата си, сложи ги пак и се огледа. Приветливата закусвалня, построена от необработени дънери, с карирани перденца и мраморни маси беше почти празна, но тя откри Джаки да седи на обичайното си място в ъгъла и да пие кафе. Влажната утринна мъгла се диплеше край прозорците.