Дъглас Престън - Сблъсък

— Ох, оооох — проплака неволно тя, когато забеляза до малкото куче професора — на колене, заел почти молитвена поза, сякаш беше все още жив, поклащайки се така, сякаш всеки миг ще се строполи на пода, но главата му висеше странно встрани, като глава на счупена кукла, а около врата му беше увита тел, с по едно дървено чуканче на краищата. Стените и тавана бяха опръскани с кръв.

Долорес Муньос изпищя веднъж, после повтори, смътно осъзнавайки, че тези писъци водят към депортирането й, но някак не можеше да се спре и като че ли това вече не я интересуваше.

Уайман Форд влезе в елегантния офис на Седемнайсета улица, който принадлежеше на Стантън Локууд III, научният съветник на президента на Съединените щати. Той помнеше стаята от предишната си задача: телевизорът с огромен екран, снимките на жената и русокосите деца, и антикварното обзавеждане.

Локууд, висок мъж с посивяла коса и бръчки покрай очите, излезе иззад бюрото си, а дебелият килим от Султанабад заглушаваше стъпките му. Той сграбчи ръката на Форд и я разтърси по начина, типичен за политиците.

— Радвам се отново да те видя, Уайман. — За миг напомни на Форд за Питър Грейвс, белокосият мъж, който играеше шефа на екипа „Мисия Невъзможна“ от стария телевизионен сериал.

— И аз се радвам да те видя, Стан — отвърна той.

— Тук ще ни бъде много по-удобно — каза Локууд и махна с ръка към двете кожени кресла до масичката в стил Луи XIV. Форд седна в едното, а Локууд се настани срещу него, леко придръпвайки идеално изгладените пешове на габардиненото си сако. — Колко време мина, година?

— Кажи-речи.

— Кафе? Сан Пелегрино?

— Кафе, благодаря.

Локууд предаде поръчката на секретарката си и се облегна назад. В ръката му се появи старият камък, с който си играеше за успокояване, и Форд го наблюдава известно време как го подмята замислено между палеца и показалеца си. След това Локууд го дари с професионална вашингтонска усмивка.

— Напоследък да са ти попадали интересни случаи?

— Няколко.

— Имаш ли време за още един?

— Ако е като последния — не, благодаря.

Локууд се усмихна.

— Този ще ти хареса, повярвай ми. — Той кимна към една малка метална кутия, която лежеше на масата. — Наричат ги „меденки“. Чувал ли си за тях?

Форд се наведе напред и погледна през дебелия стъклен капак на кутията. Вътре блещукаха два наситенооранжеви скъпоценни камъка.

— Смея да заявя, че не съм.

— Появиха се на пазара в Банкок преди около две седмици. Продават се за много пари — хиляда долара на обработен карат.

Един мъж от персонала се появи, бутайки малка натруфена количка със сребърна кана за кафе, купичка с кафява захар на бучки, сметана и мляко в отделни канички и чашки за кафе от китайски порцелан. Малката табличка потракваше и поскръцваше, докато я побутваха напред. Мъжът се спря до Форд.

— Сър?

— Черно, без захар, ако обичате.

Мъжът му наля кафе. Форд се облегна назад с вдигащата пара чаша кафе и отпи.

— Ще оставя каната тук, в случай, че господинът желае да повтори.

Господинът ще пожелае, помисли си Форд, като пресуши на една глътка съдържанието на миниатюрната чашка и отново я напълни.

Локууд продължаваше да прехвърля камъка в ръцете си.

— Събрал съм екип от геофизици в „Ламонт-Доърти“ в Ню Йорк, опитват се да разберат какво е това. Структурата на камъните е много необичайна, индексът на пречупване на светлината е по-висок от този на диаманта, относително им тегло е 13.2, твърдост — 9. Плътният меден цвят е уникален. Прекрасен камък — с една особеност. Примесен е с америций 241.

— Който е радиоактивен.

— Да, с период на полуразпад от 433 години. Радиацията не е достатъчно силна, за да те убие веднага, но при продължително излагане може да създаде проблеми. Ако носиш огърлица от такива камъчета, след две седмици ще започнеш да губиш косата си. Ако два месеца ги разнасяш в джоба си, можеш да станеш баща на чудовището от черната лагуна.

— Прекрасно.

— Камъните са твърди, но чупливи и лесно се разпадат на прах. Можеш да вземеш няколко фунта такива камъни, да ги стриеш, да ги смесиш с C-4 в колан на самоубиец атентатор, да ги взривиш в Батъри парк, когато духа вятър от юг, и ще пратиш едно хубаво радиоактивно облаче над финансовия квартал — за половин час да затриеш няколко трилиона долара от американските капиталови пазари и да направиш долен Манхатън необитаем за двайсетина века.

— Добра работа, стига да можеш да се сдобиеш с тях.