Дъглас Престън - Сблъсък

— Кога? Сега ли?

— Трябва да изчакаме до края на май, когато баща ми ще бъде извън града.

Джаки скръсти ръце.

— И какво, по дяволите, ще правим с тоя метеорит?

— Ще го продадем.

Джаки се ококори.

— Че той струва ли нещо?

— Четвърт милион, половин милион. Това е.

— Майтапиш се.

Аби поклати глава.

— Проверих цените в Ибей, говорих с търговец на метеорити.

Джаки се облегна назад и луничавото й лице бавно се разтегна в усмивка.

— С теб съм.

Долорес Муньос изкачи каменните стъпала на едноетажната професорска вила в Глендейл, Калифорния и се спря за миг верандата, дишайки тежко, преди да пъхне ключа. Знаеше много добре, че изщракването му в ключалката щеше да предизвика взрив от бафкания, защото Стамп, малкият ръсел териер на професора, направо полудяваше, когато я усетеше, че идва. Щом отвореше вратата, малката космата топка щеше да се изстреля навън като куршум, да се разлае като побесняла и да започне да се мята насам-натам по малката полянка пред къщата, сякаш за да я прочисти от всякакви диви зверове и престъпници. След това щеше да обиколи познатия маршрут, за да вдигне крак пред всеки храст и изсъхнало цвете. Най-накрая, с чувство за изпълнен дълг, щеше да хукне обратно, да легне в краката й и да се претърколи по гръб, със сгънати лапички и оплезен език, готов за сутрешното почесване.

Долорес Муньос обичаше това куче.

С лека, очаквателна усмивка тя пъхна ключа в ключалката, леко го разклати вътре и зачака изблика на радост.

Нищо.

Тя почака малко, ослуша се и след това завъртя ключа, очаквайки всеки миг да чуе въодушевения лай. Но той не последва. Озадачена, тя пристъпи в малкото коридорче. Първото нещо, което забеляза беше, че чекмеджето на малката масичка е отворено и навсякъде по пода са разпилени писма.

— Професоре? — извика тя и гласът и отекна в празната къща. После: — Стамп?

Никакъв отговор. Напоследък професорът се събуждаше все по-късно. Той беше от онзи тип хора, които пиеха много вино на вечеря, а след това се оттегляше на по чаша бренди, но напоследък положението се влошаваше все повече, особено след като беше спрял да ходи на работа. А да не забравяме и жените. Долорес не беше девственица и въобще нямаше да й прави впечатление, ако момичето беше едно и също. Но то винаги беше различно, понякога дори десет, двайсет години по-младо от него. И въпреки това професорът беше приятен и достоен мъж, който говореше отличен испански и се обръщаше към нея на „вие“, за което тя му беше много благодарна.

— Стамп?

Може би бяха излезли да се поразходят. Тя сви в другия коридор и надникна в хола, внезапно затаявайки дъх. По пода бяха разпилени документи и книги, настолната лампа беше съборена, рафтовете на библиотеката бяха напълно опразнени, а книгите бяха струпани на купчини по пода.

— Професоре!

Усети как я облива студена пот. Колата на професора беше паркирана в алеята, значи той трябваше да си е вкъщи — защо тогава не й отговаря? И къде е Стамп? Почти без да се замисля, тя пъхна пълничката си ръка в джоба на зелената работна престилка и извади мобилния си телефон, за да набере 911. Загледа се в бутоните, неспособна да натисне нито един. Наистина ли искаше да се забърква в това? Те щяха да дойдат тук, да запишат името и адреса й, да я проверят и докато се усети, вече щеше да е депортирана в Ел Салвадор. Дори да се обадеше анонимно от телефона си, щяха да я проследят, защото беше свидетелка на… тя отказа да завърши мисълта си.

Изпълни я усещане за страх и несигурност. Професорът можеше да е на втория етаж, обран, пребит, ранен, може би умиращ. А Стамп, какво ли са направили на Стамп?

Обзе я паника. Тя се огледа диво, дишайки тежко, големият й бюст се повдигаше ускорено. Усети как в очите й напират сълзи. Трябваше да направи нещо, трябваше да се обади на полицията, не можеше просто така да си тръгне — как въобще можа да си го помисли? Той може да е ранен, да умира. Трябва първо да огледа наоколо, да види дали няма нужда от нейната помощ, да се опита да реши какво да прави.

Тя влезе в хола и видя нещо на пода, което приличаше на смачкана възглавница. С ужас в сърцето направи една крачка напред, после още една, пристъпвайки внимателно върху мекия килим, и тихо проплака. С гръб към нея, на персийския килим лежеше Стамп. Може и да спеше, оплезил малкото си розово езиче, но очите му бяха широко отворени и замъглени, а на килима под телцето му имаше голямо тъмно петно.