Дъглас Престън: Ден на гнева

— Деветдесет и девет и осем.

— Получаваме някакво наистина огромно и непознато взаимодействие — каза Мърсър.

— Какъв ти е проблемът, кучко? — кресна Волконски на компютъра.

— Казвам ви, бъркаме с пръст в пространство на Калуца-Клайн — каза Чън. — Това е невероятно.

На големия плосък екран с цветето започнаха да се появяват снежинки.

— Изабела се държи странно — обяви Волконски.

— Как така? — попита Хейзълиъс от мястото си в средата на Мостика.

— Смахнато.

Долби завъртя безпомощно очи. Волконски беше такъв досадник.

— При мен всички системи работят.

Волконски неистово затрака по клавиатурата, след това изруга на руски и цапна монитора с длан.

— Грегъри, не мислиш ли, че трябва да намалим мощността? — попита Мърсър.

— Още една минутка — отговори Хейзълиъс.

— Деветдесет и девет и девет — оповести Долби. През последните пет минути всички в помещението се бяха разсънили и гледаха с ококорени очи и адски напрегнати. Само Долби беше спокоен.

— Съгласен съм с Кейт — каза Волконски. — Поведението е нетипично за Изабела. Да започнем да намаляваме мощността.

— Поемам пълна отговорност — каза Хейзълиъс. — Всичко все още е в нормалните граници. Просто потокът от данни е десет терабита в секунда и започва да й присяда, това е.

— Да й присяда ли? Какво значи това?

— Мощност сто процента — каза Долби с нотка на задоволство в спокойния глас.

— Яркост на лъчите 27,1828 тера-електрон волта — съобщи Чън.

Снежинки осеяха компютърните екрани. Мелодичният звук изпълни помещението като глас от отвъдното. Цветето на Визуализатора се извиваше и се разтягаше. В средата се появи черна точка, подобна на дупка.

— Опа! — възкликна Чън. — Губя всички данни от нулевите координати.

Цветето примигна. Набраздиха го тъмни струи.

— Това е откачено! — възкликна Чън. — Не се шегувам, данните изчезват.

— Невъзможно — заяви Волконски. — Данни не изчезва. Частици изчезва.

— Я стига! Частиците не изчезват.

— Без майтап, частиците изчезва!

— Проблем със софтуера? — попита Хейзълиъс.

— Не със софтуера — отговори Волконски силно, — а с хардуера.

— Майната ти! — промърмори Долби.

— Грегъри, възможно е Изабела да разкъсва отбраната — каза Мърсър. — Наистина смятам, че трябва да намалим мощността.

Черната точка стана по-голяма, разшири се и започна да поглъща изображението на екрана. По ръбовете трепереше с безумно наситени цветове.

— Числата полудяха — обяви Чън. — Получавам изключително силно изкривяване на пространство-времето в С-нула. Прилича ми на някаква сингуларност. Сигурно създаваме черна дупка.

— Невъзможно — обади се Алан Едълстайн, математикът на екипа, и вдигна поглед от компютъра в ъгъла, над който мълчаливо се бе привел. — Няма данни за радиация на Хокинг.

— Кълна се в Бога! — силно възкликна Чън, — дълбаем дупка в пространство-времето.

По монитора, който показваше в реално време кода на програмата, като експресен влак прелитаха символи и цифри. Сетне настъпи движение в бездната — призрачно, подобно на прилеп в мрака. Долби се вгледа смаяно.

— По дяволите, Грегъри, намали мощността! — извика Мърсър.

— Изабела не приема входящи данни! — кресна Волконски. — Изгубих основните операции!

— Задръж за момент, докато разберем какво става — каза Хейзълиъс.

— Изчезна! Изабела изчезна! — възкликна руснакът, вдигна ръце и се облегна с отвратено изражение на костеливото си лице.

— Таблото ми все още е зелено — каза Долби. — Съдейки по твоите показания, явно се е получил масиран срив на софтуера. — Отново насочи вниманието си към Визуализатора. В бездната се появяваше изображение, толкова странно и толкова красиво, че отначало съзнанието му не можа да го обхване. Долби се озърна, но никой друг не гледаше — всеки бе вперил поглед в собствения си компютър. — Ей, извинете, някой да знае какво се случва на екрана? — попита Долби.

Никой не му отговори. Никой не вдигна очи. Всички бяха неистово заети. Машината пееше странно.

— Аз съм само инженер — каза Долби, — но дали някой от вас, гениите теоретици, има представа какво е това? Алан, това… нормално ли е?

Алан Едълстайн разсеяно вдигна поглед от компютъра си.

— Просто хаотични данни — каза той.

— Как така хаотични? Има форма!

— Компютърът се срина. Може да са само хаотични данни.

— На мен това със сигурност не ми изглежда хаотично. — Долби се загледа в изображението. — Движи се. Там има нещо, кълна се… изглежда почти живо, сякаш се опитва да излезе. Грегъри, виждаш ли това?