Дъглас Престън: Сърцето на Луцифер

Мили боже, това беше истински кошмар: седеше в средата на залата и не разбираше и дума от онова, което говореше професорът. Кой би допуснал, че могат да се напишат четиристотин стиха за някаква откачена пуста земя? Като стана дума за „пусто“, чувстваше главата си като натъпкана с памук. Това не му беше попречило да стои до среднощ и да обръща чашка след чашка.

Изведнъж осъзна, че класът е замръзнал, а гласът иззад катедрата е млъкнал. Вдигна поглед към д-р Хамилтън и установи, че професорът стои неподвижно, а лицето му е застинало в странна гримаса. Елегантно или не, старото приятелче изглеждаше все едно има таралеж в гащите. Изражението на лицето му бе някак вяло. Диуейн го наблюдаваше как бавно извади носна кърпичка, попи внимателно челото си, след което я сгъна прилежно и я върна в джоба си. Хамилтън прочисти гърло.

— Извинете — каза той и се протегна за чашата вода върху катедрата, след което отпи малка глътка. — Както казах, нека обърнем внимание на метриката, която използва Елиът в първата част на поемата. Свободният му стих е с агресивни анжамбмани: единствените стихове с пунктуация са онези, които завършват изреченията му. Обърнете внимание също така и на подчертаването на глаголите: ражда, смесва, движи. Това напомня зловещото усамотено биене на барабан; то е заплашително; то разрушава смисъла на фразата; то създава чувство на безпокойство. То ни съобщава, че нещо ще се случи в тази поема и че то няма да е приятно.

Любопитството, което се бе породило у Диуейн по време на неочакваната пауза, се стопи. Необичайното, поразено изражение на професора изчезна също тъй бързо както се бе появило, и лицето му — въпреки че все още изглеждаше бледо — бе загубило пепеливия си цвят.

Диуейн отново насочи вниманието си към книгата. Би могъл набързо да прегледа поемата и да схване за какво става дума. Погледна заглавието, после очите му се плъзнаха надолу към епиграмата или епиграфа, или както там го наричаха.

Той спря. Какво, по дяволите, беше това? Nam Sibyllam quidem… Каквото и да е, не беше английски. А ето, малко по-нататък пък се виждаха странни завъртулки, които дори не бяха от нормалната азбука. Той хвърли поглед към обяснителните бележки в долната част на страницата и разбра, че първото изречение е на латински, а второто — на гръцки. След това идваше и посвещението: На Езра Паунд, il miglior fabbro. Бележката обясняваше, че това е на италиански.

Латински, гръцки, италиански. А шибаната поема още дори не бе започнала. Какво следваше, може би йероглифи?

Пълен кошмар.

Той хвърли поглед по първата страница, после мина на втората. Безсмислици, казано без заобикалки. „Аз ще ти покажа страха в една шепа прах“. Какво трябваше да означава? Погледът му падна върху следващия стих: Frish weht der Wind…

Диуейн рязко затвори тома, усети, че му прилошава. С това чашата беше преляла: едва три стиха от поемата, и вече пет езика. Първото нещо, което щеше да направи утре сутринта, бе да отиде при регистратора и да се откаже от тази тъпотия.

Облегна се назад. Главата му пулсираше. Сега, след като вече бе взел решението, се питаше единствено как ще да издържи следващите четиридесет минути без да се хвърли през прозореца. Поне да седеше някъде отзад, откъдето би могъл да се измъкне незабелязано…

От подиума професорът продължаваше да напява:

— След като изяснихме всичко дотук, можем да продължим с прегледа на…

Внезапно Хамилтън спря отново.

— Извинете. — Лицето му се отпусна по същия неестествен начин, както преди. Той изглеждаше… объркан? Смутен? Не: изглеждаше уплашен.

Диуейн се поизправи, внезапно заинтригуван.

Ръката на професора запърха из въздуха, той извади кърпичката от джоба си, но я изпусна, докато се опитваше да избърше челото си. Огледа се неспокойно, ръката му продължаваше да прави странни движения, сякаш гонеше муха. Най-сетне тя намери лицето му и започна да го опипва леко, като слепец. Треперещите пръсти докосваха устните му, очите, носа, косата, после отново се замятаха из въздуха.

Залата беше занемяла. Асистентът остави химикалката си, лицето му изразяваше тревога. Какво става, чудеше се Диуейн. Сърдечен пристъп?

Професорът направи малка стъпка напред и залитна, препъвайки се в подиума. Другата му ръка излетя нагоре към лицето и взе да натиска, да разтяга кожата, да дърпа долната устна, последваха дори няколко леки плесници.

После той внезапно спря и погледът му мина по залата.

— Нещо да не е наред с лицето ми?