Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Някакви новини за „Ухажора“? — чу той Лора да пита откъм дневната.

„Ухажора“ наричаха в НПУ престъпника, който напоследък крадеше пари от банкомати с хакната банкова карта, а после показваше голия си задник на охранителната камера. Повечето от инцидентите бяха станали в района на Д’Агоста.

— Имаме вероятен свидетел на вчерашния му обир.

— Свидетел на какво? — попита Лора многозначително.

— На лицето, разбира се. — Д’Агоста разбърка макароните. Погледна фурната, за да се увери, че се бе загряла до нужната температура. След това се обърна към разхвърляния плот, като си прехвърляше наум всичко. Наденица: да. Кюфтенца: да. Рикота, пармезан и моцарела фиордилате: всичко беше готово. Изглежда все пак ще направя фокуса…

…По дяволите. Трябваше да настърже пармезана.

Той отвори чекмеджето и започна да тършува бясно. По едно време си помисли, че чува входния звънец.

Може би си въобразяваше. Малко хора търсеха Лора, а при него определено не идваше никой. Особено пък по това време. Сигурно беше доставка от виетнамския ресторант долу, бяха сбъркали вратата.

Ръката му напипа рендето. Той го измъкна, взе парчето пармезан и се приготви да го настърже възможно най-ситно.

— Вини? — провикна се Лора. — Покажи се, моля те.

Д’Агоста се поколеба само за миг. Нещо в тона й го накара да пусне всичко на плота и да излезе от кухнята.

Тя стоеше в коридора и говореше с някакъв непознат. Лицето на мъжа беше в сянка, беше облечен в скъп дъждобран. Нещо в него му се стори познато.

Мъжът направи стъпка напред, към светлината. Д’Агоста затаи дъх.

— Вие! — възкликна той.

Мъжът се поклони.

— А вие сте Винсънт Д’Агоста.

Лора го погледна. Кой е този, казваше изражението й. Д’Агоста бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Лора — каза той. — Радвам се да те запозная с Проктър. Шофьорът на агент Пендъргаст.

Очите й се разшириха от изненада. Проктър се поклони.

— Приятно ми е да се запознаем, мадам.

Тя протегна ръка.

Проктър се обърна отново към Д’Агоста:

— А сега, сър, бихте ли били така любезен да дойдете с мен?

— Къде? — Но Д’Агоста вече знаеше отговора.

— На Ривърсайд Драйв 891.

Д’Агоста облиза устните си:

— Защо?

— Защото там някой ви очаква. Някой, който би желал да го посетите.

— Сега?

В отговор Проктър просто се поклони.

Д’Агоста седеше на задната седалка на зашеметяващия Ролс Ройс „Сребърен призрак“, модел 59-а и гледаше през прозореца, но всъщност не се виждаше нищо. Проктър бе поел на запад през парка и сега голямата кола се носеше като стрела нагоре по Бродуей.

Д’Агоста се размърда на бялата кожена седалка, едва сдържаше любопитството и нетърпението си. Изкушаваше се да засипе Проктър с въпроси, но беше сигурен, че шофьорът няма да отговори.

Ривърсайд Драйв 891. Домът — по-точно един от домовете — на специален агент Алойзиъс Пендъргаст, приятел на Д’Агоста и негов партньор в няколко необикновени случая. Мистериозният агент от ФБР, когото Д’Агоста познаваше, но все още не бе опознал, и който изглежда имаше девет живота, като котка…

… До онзи ден преди по-малко от два месеца, когато той бе видял агент Пендъргаст за последен път.

Случи се на стръмния склон на един хълм южно от Флоренция. Специалният агент бе заобиколен от настървени за плячка ловджийски кучета, задържан от дузина въоръжени мъже. Пендъргаст се бе пожертвал, за да може Д’ Агоста да избяга.

И Д’Агоста му бе позволил да го стори.

Той се размърда неспокойно при спомена. Някой, който би желал да го посетите, бе казал Проктър. Възможно ли беше въпреки всичко Пендъргаст да е успял някак да се спаси? Нямаше да е за пръв път. Изпита внезапен прилив на надежда…

Но не, не беше възможно. Чувстваше със сърцето си, че Пендъргаст е мъртъв.

„Ролсът“ вече се движеше по Ривърсайд Драйв. Д’Агоста се помръдна отново и се загледа в уличните табелки. Сто двайсет и пета улица. Сто и трийсета. Много бързо добре поддържаните сгради и тревни площи около Колумбийския университет отстъпиха място на разнебитени, напълно западнали постройки. Обичайните скитници бяха прогонени на завет от януарския студ и мътната светлина на вечерта караше улицата да изглежда пуста.

Недалеч, точно отвъд Сто трийсет и седма, Д’Агоста вече различаваше обкованата с дървени летви фасада и овдовялата алея пред къщата на Пендъргаст. От тъмните очертания на огромното здание по гърба му полазиха студени тръпки.