Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

— И вие ли идвате от изток? — гласът на леля Роужи бе кух и далечен.

— Да — отговори Нюбай.

— Притежавате знанието на изтока — каза Старият мъж Дарфи.

— И пътувате сега на запад? — заинтересува се леля Роужи.

— Да — призна си Нюбай.

— Смърт на запад — каза Старият мъж Дарфи.

— И какво носите със себе си? — попита Леля Роужи.

— Страх — каза Старият мъж Дарфи. — Болка. Пречистване.

— Изкупление — добави Нюбай.

— Няма друго изкупление по-късо от смъртта — каза Старият мъж Дарфи.

— И няма смърт — поде леля Роужи. — Няма смърт. Няма смърт. Три пъти. Като образите на Изкуството. Като свещите. Като скиптрите. Като тебеширените пентаграмми, тамяна, простирането на ръце, високопарните слова и когато всичко това се изчерпи, смъртта е забравена. Без смърт няма спасение и изкупление.

— Без спасение — добави Старият мъж Дарфи, — има само страх.

— Има болка — допълни леля Роужи.

Двамата старци държаха ръцете на Нюбай, а със свободните си ръце докосваха главата му. Пулсиращ гърч се зароди в слепоочието. Не можеше да диша. Тялото му започна да се поти и да трепери. Гърдите бяха пронизани от остра болка. Краката се подгънаха и той започна да пада…

Нюбай се събуди.

Куфарът бе паднал на земята и шумът го бе събудил. Но той можеше да бъде само благодарен. Сърцето продължаваше да бие ускорено. Ръцете бяха влажни от ужас. Боже, това дете! Той бе изплашен и вътрешно се противеше на очевидната мисъл, че собственият му мозък би могъл да създаде подобни ужасни неща.

Сграбчи мострите плат и се накани да ги подреди по групи, както следваше, но бързо се отегчи и просто ги наблъска в куфара. Започна бавно да се облича, като се стараеше да не мисли за преживяния кошмар. После Нюбай отиде в банята и изми зъбите си с хлорофилна паста, която жена му бе купила преди да поеме на път. Той не забеляза никаква разлика от предишната — това бе явно каприз на рекламата. Той мразеше да бъде управляван в живота си от рекламата. След бързия тоалет той се прибра в стаята си, дръпна завивките на леглото и легна да спи.

Тази нощ нямаше повече необикновени сънища.

Сутринта го събуди гласът на леля Роужи, която викаше то долния край на стълбата.

— Добро утро, млади Нюбай — казваше тя. — Ставайте, слънцето отдавна изгря. Успяхте ли да си починете?

— Да — отвърна той и започна да трие очите си. — Горе долу.

— Добре, тогава — продължи лелята. — Време е да подновим нашата битка.

— О, добре, че ми напомнихте, аз вече бях забравил.

— Колко мило от Ваша страна — усмихна се леля Роужи, — но не се безпокойте за противника си. Нашият местен шампион ще подобри формата си. Ние в Греймидж сме спортсмени по рождение.

Нюбай се облече бързо, взе куфара си и слезе долу по стълбите. Леля Роужи беше вече напълно готова за излизане. Тя напомни на търговеца, че биха могли да закусят във вагон-ресторанта. Излязоха заедно и се запътиха към неговата кола.

Но тя не беше на мястото си. От портала на леля Роужи добре се виждаше поляната край дърветата, където Нюбай я бе оставил снощи. Ясно личеше празнината между един черен студебейкър и един червено-бял Додж. Той усети някакво противно усещане на тъпа болка в корема и почти веднага го обзе нарастващ гняв.

— Колата ми е изчезнала — направо изсъска той.

— Вашата кола? — запита учудено леля Роужи.

— Няма я, по дяволите.

— Напълно ли сте сигурни, че тук сте я оставили?

— Вие много добре знаете, дявол да го вземе, къде паркирах снощи — изрече ядно той. — Нали бяхте с мен!

— Може някой да я взел по погрешка.

Нюбай не сметна за необходимо да коментира това предположение.

— Аз мисля, че Вие трябва да уведомите полицията.

— А има ли полиция в този идиотски градец — запита той.

— Да, разбира се — отговори тя. — Дори в градчета малки като това, понякога стават престъпления.

— Е, какво да правя сега?

— Елате с мен до вагон-ресторанта. Полицейското е още затворено и през следващите четиридесет и пет минути спокойно можем да закусим на спокойствие. Предполагам, че и другите ще ни предложат нещо.

— Какво всъщност става, когато някое непредвидено произшествие се извърши през нощта, а полицайте спят спокоен сън в леглата си? — запита Нюбай.

Леля Роужи се изненада от въпроса.

— Знаете ли — каза тя, — Ние всички сме като едно цяло и работим заедно. И по същия начин ще открием и Вашата кола.

Няколко минути по-късно те влязоха във вагон-ресторанта. Нюбай се задъхваше от умора, докато старата жена изглеждаше много добре.