Елизабет Лоуел: Зовът на сърцето

Зимата на 1868 г.

Щата Юта

— Не мърдай. Дори не дишай!

Тихият, безстрастен глас на мъжа беше повече от достатъчен, за да закове Сара Кенеди на мястото й. Но дори и гласът му да нямаше този ефект, тялото му вършеше същата работа.

Не можеше да помръдне, дори да си поеме въздух.

Лежеше по корем върху гладката, студена скала почти, премазана от тежестта на непознатия. Мъжът я покриваше от главата до петите.

„Господи, този мъж е огромен“ — помисли си тя.

Дори и да успееше да се раздвижи, Сара нямаше никакъв шанс при евентуална борба с непознатия. Освен че беше огромен на ръст, той беше бърз и тих като ястреб.

Сара не бе и подозирала, че не е сама под каменната козирка на плитката пещера.

Тялото на непознатия беше твърдо почти колкото студената скала, която смачкваше гърдите й дори през дебелите зимни дрехи. Дясната ръка на мъжа в кожена ръкавица притискаше устата й и явно щеше да остане там независимо колко се дърпа тя.

Но Сара нямаше намерение да хаби силите си в безсмислена борба. Нещастният й брак я беше научил, че дори едно младо, здраво момиче няма никакъв шанс срещу възрастен мъж с неговия ръст и тегло.

А мъжът, който я притискаше към скалата, съвсем не беше стар.

И това не беше най-лошото.

Въпреки сухия зимен студ лявата ръка на непознатия беше без ръкавица. И стискаше револвер.

Когато мъжът разбра, че Сара няма намерение да се бори, хватката му се поотхлаби достатъчно, за да й позволи да диша.

Но не достатъчно, за да извика.

— Няма да те нараня — каза много тихо човекът в ухото й.

Да бе, няма. Това е единственото нещо, на което са способни повечето мъже. Да нараняват жените.

Тя преглътна. Страхът свиваше стомаха й. Повдигаше й се.

— Спокойно, малката — промълви мъжът. — Никога не се отнасям зле с жени, коне и кучета.

Не беше чувала тази пословица от смъртта на баща си. Тя я стресна, но едновременно с това й даде и известна надежда.

— Но ако тези Калпепърови, които се събират в подножието на скалата, успеят да те докопат — продължи непознатият, — ще те накарат да се молиш да умреш. Молитвите ти ще се сбъднат, но не достатъчно бързо.

Студена тръпка премина през тялото на Сара, която нямаше нищо общо със зимната нощ, нито пък със заледената скала, върху която лежеше.

— Кимни с глава, ако ме разбираш — каза мъжът. Гласът на непознатия беше нисък, тих и някак страшен.

Тя кимна.

— А сега кимни, ако ми вярваш — добави той сухо.

Обзе я абсурдното желание да се изсмее.

„Истерия — помисли си. — Стегни се. Изпадала си и в по-лоши ситуации и винаги си оцелявала.“

Сара кимна отново.

— Момиче, надявам се, че не ме лъжеш.

Тя бързо поклати глава.

— Добре — промълви той. — Защото съвсем сигурно е, че ако закрещиш, ще ни напълнят с олово.

Тя отново изпита желание да се изсмее, но успя да се въздържи. Едва.

Непознатият бавно свали ръката си от устата й.

Сара си пое дълбоко дъх. Въздухът, който вдъхна, миришеше на кожа и на още нещо..

Ябълка, досети се тя. Той току-що е ял ябълка.

Още малко от напрежението напусна тялото й.

Още по-успокоителен беше фактът, че в дъха на непознатия не се долавяше и най-слабият мирис на алкохол. Усещаше единствено аромата на сапун, кожа и… ябълка.

Затова не бе толкова изплашена, колкото би трябвало да бъде, досети се тя. Може и да е престъпник, но е трезвен, мирише на чисто и обича ябълки.

Може пък да не е толкова лош.

Тя бавно се отпускаше и това не убегна на мъжа, чието тяло покриваше нейното като тежко, живо одеяло.

— Така е по-добре — прошепна той. — Ще се дръпна малко от теб. Но ти не мърдай. Ама никак. Чуваш ли?

Сара кимна.

Бързо и безшумно, мъжът се отдръпна на едната си страна.

Скалата вече не се забиваше в гърдите и корема й. Сега тежестта на мъжа лежеше съвсем леко на дясната й страна.

Той все още беше до нея, все още беше напрегнат. Ако искаше, щеше да се хвърли върху нея толкова бързо и безшумно, както го бе направил първия път.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Тя кимна.

После се зачуди дали непознатият ще разбира безмълвния език на тялото й сега, когато не беше толкова близо, че да усеща дори ударите на сърцето й Под козирката на пещерата беше тъмно като в рог.

— Добро момиче — промълви той.

„Сигурно има очи като на орел — помисли си Сара. — Господи, защо аз нямах крилата на орел, за да излетя оттук?“