Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Има много хора, на които искам да благодаря, защото без тях „Последната кралица“ никога нямаше да види бял свят: на Кейти Грийн — за ясния изказ и критичното око; на моите издатели, и по-конкретно на Сам Хъмфрис, за това, че повярва в романа ми и за проницателността й като редактор, както и на Триш Тод, на която не й убягна нито една хронологическа грешка, и за безценния й принос; на агентката ми Джейн Грегъри за подкрепата, когато „Последната кралица“ бе само идея; на Сара Хълбърт — за безграничното търпение и прецизност; на Катрин Екълс за помощта, приятелството и конструктивната критика; на Стефани Гленкрос за търпеливата работа по грубата първа чернова, а на Даяна Бюмонт — за втората чернова; на писателската група към БАФТА за съветите как да се справя със суровия материал; и накрая — на Джордж Гудман за това, че запали искрата.

Нотариусът мирише на прах и мастило. Как става така, чуди се Латимър, че едно сетиво се изостря за сметка на друго. Обонянието му долавя всичко: киселата воня на бира от дъха на мъжа, ферментиралия лъх на мая от хляба, който се пече в кухните на долния етаж, острата смрад на мокро псе от шпаньола, свит на кълбо до камината. Ала не вижда почти нищо, стаята плува пред очите му и мъжът е неясен тъмен силует, наведен над леглото с изкривено в усмивка лице.

— Сложете подписа си тук, милорд — казва, изричайки думите така, сякаш говори на дете или на слабоумен.

Облъхва го аромат на теменужки. Това е Катрин, скъпата му, обична Кит.

— Нека ти помогна да се изправиш, Джон — казва тя, отмества тялото му напред с малките си ръце и подпъхва възглавница зад гърба му. Повдига го с голяма лекота. Трябва много да е отслабнал през последните месеци. И нищо чудно, с тази буца в корема му, твърда и обла като испански грейпфрут.

Раздвижването му причинява силна раздираща болка и изтръгва от него нечовешко стенание.

— Любов моя. — Катрин погалва челото му с хладна длан. Болката бързо утихва. Чува потракване, докато тя приготвя тинктурата. В лъжицата проблясва отражението на светлината. Студен метал докосва устните му и в устата му се процежда струйка течност. Глинестият мирис пробужда далечен спомен за езда през гората, а с него се прокрадва и тъга, че с тези дни е свършено. Усеща гърлото си твърде свито, за да преглътне, и изпитва страх, че болката пак ще се върне. Утихнала е, ала дебне наблизо, досущ като нотариуса, който смутено пристъпва от крак на крак.

Латимър се чуди защо мъжът се смущава от болния пред себе си, при положение че вади хляба си със завещания. Катрин нежно разтрива шията му и тинктурата се плъзва надолу. Скоро ще подейства. Съпругата му е веща в целебните смеси. Мислил си е какъв ли еликсир би могла да забърка, та да го избави най-сетне от тези окаяни телесни останки. Тя сигурно знае кое ще свърши работа. Та нали всяко от растенията, които използва за притъпяване на болката му, може да убие човек в зависимост от дозата: малко повечко от това или онова — и край. Но как да отправи по-добра молба към нея?

Мъжът поставя паче перо между пръстите му и насочва ръката му към книжата, за да положи подписа си. Разкривената му драскулка ще превърне Катрин в заможна жена. Дано това не привлече тълпа от зестрогонци пред вратата. Тя все още е достатъчно млада, едва прехвърлила трийсетте, и обаянието й, заради което възрастен вдовец като него се бе влюбил в нея така силно, все още витаеше като ореол над нея. Тя никога не е притежавала обикновената красота на чуждите съпруги. Не, нейната привлекателност е многопластова и с възрастта разцъфтява. Но Катрин е твърде умна, за да влезе в капана на някой сладкодумен ухажор, поблазнен от парите на вдовица. Латимър й дължи много, а богатството е единственото, което може да й даде. Като се сети колко е страдала заради него, направо му се приплаква, но тялото му не е способно дори на това.

Няма да й остави имението си в Йоркшир — замъка Снейп; тя не го иска. Би предпочела — неведнъж го е казвала — кракът й да не стъпи повече в Снейп.

Снейп ще отиде при младия Джон. Синът му не оправда съвсем очакванията му и Латимър неведнъж се е чудил какво ли дете би могъл да има с Катрин. Но тази мисъл винаги е помрачена от спомена за мъртвото бебе, за прокълнатото отроче, заченато, когато католическите размирници опустошиха Снейп. Измъчва го дори мисълта как е създадено това дете, чийто баща е не кой да е, а точно Мъргатройд, когото бе водил на лов за зайци като малък. Латимър проклина деня, в който остави младата си съпруга сама с децата и отиде в двореца, за да иска прошка от краля, проклина слабостта си, че изобщо се бе забъркал с размирниците. Шест години изминаха оттогава, но онези събития белязаха семейството му като слова, изсечени върху надгробна плоча.