Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Дадох му нов лек за болката — казва тя. — Кора от бяла върба и дяволска уста.

— Имаш лекарски усет — отвръща Хайк. — Аз не бих се сетил да ги комбинирам.

— Интересувам се от билки. Имам си малка градинка с лечебни растения… — Тя притихва за миг. — Имам и книгата на Банкс.

— „Лечебните треви на Банкс“, тя е най-добрата. Е, поне така мисля, макар че в академичните среди се отнасят към нея с презрение.

— Смятат я за женска книга, предполагам.

— Така е — отвръща той. — И точно това привлече вниманието ми към нея. По мое мнение жените знаят повече за лечителството от всички учени в Оксфорд и Кеймбридж, взети заедно, но нека това си остане между нас…

Съзнанието на Латимър блуждае, чува само откъслечно разговора им. Пронизва го остра болка, този път още по-силна, и той се превива одве. Чува писък и едва разпознава собствения си глас. Вината му го убива. Болката постепенно утихва до глухо туптене. Хайк си е тръгнал, а той самият сигурно е заспал. И тогава внезапно, с непреодолимо усещане за неотложност, проумява нещо. Трябва да я помоли, преди словата му да го напуснат, но как точно да се изрази? Той хваща Катрин за китката, изненадан от собствената си сила, и дрезгаво промълвява:

— Дай ми още тинктура.

— Не мога, Джон — отвръща тя. — Вече ти дадох максималната доза. Ако ти дам още…

Думите й увисват във въздуха.

Той стиска китката й още по-силно и изръмжава:

— Точно това искам, Кит.

Тя го поглежда право в очите, но не казва нищо. Струва му се, че вижда как мислите й цъкат ритмично като стрелки на часовник, как се чуди и мае къде в Библията да открие опрощение за това, как да помири душата си с такова деяние, което може да я прати на бесилото, и как, ако той беше фазан, докопан от кучето, тя просто милозливо би му извила врата, за да не се мъчи.

— Молбата ти ще погуби и двама ни — прошепва тя.

— Знам — отговаря той.

Валял е късен мартенски сняг и островърхите кули на двореца Уайтхол се губят в мъгливото небе. Дворът тъне в киша до глезените и въпреки дървените стърготини, посипани по изринатата през калдъръма пътека, Катрин усеща как ледената влага се просмуква в обущата и нагоре по полите й, които силно плющят около краката й. Трепери от студ, плътно увита в тежкото си наметало, докато конярят помага на Мег да слезе от седлото.

— Пристигнахме — усмихва се тя, макар че изобщо не й е весело, и протяга ръка към Мег. Бузите на заварената й дъщеря пламтят. Руменината им подчертава кафявите й очи и им придава свежест и блясък. Има онова миловидно излъчване на плашливо горско животно, но Катрин вижда с какво усилие удържа сълзите си. Смъртта на баща й е тежък удар за нея.

— Хайде — казва Катрин — да влезем вътре.

Двама коняри вече са разседлали конете и енергично ги разтриват със стиски сено, докато си разменят шеги. Сивият скопец на Катрин — Пютър — отмята глава назад и подрънква с юзди, а при всяко пръхтене изпуска пара от ноздрите си като дракон.

— Кротко, момче — шепне му Катрин, хваща оглавника и гали кадифения му нос, а той навира муцуна в свивката на рамото й. — Жаден е — казва тя на коняря. — Ти беше Рейф, нали?

— Да, милейди — отвръща той. — Помня Пютър, слагал съм му лапа. — Руменината, която плъзва по бузите му, подсказва, че не е навикнал да бъде заговаряй от благородниците, за чиито коне се грижи.

— Да, когато куцаше. Добра работа свърши с него.

Върху лицето на момчето грейва широка усмивка.

— Благодаря, милейди.

— Аз съм тази, която трябва да благодари на теб — добавя тя и се обръща, а Рейф повежда Пютър към конюшните. После хваща дъщеря си за ръката и двете тръгват към главната порта. От седмици е вцепенена от скръб и не й се идва в двореца толкова скоро след смъртта на съпруга си, ала е призована да се яви в двора, Мег също, а да откажеш на покана от дъщерята на краля е просто невъзможно. Освен това Катрин харесва лейди Мери, познават се от малки, дори са споделяли един и същ учител известно време, когато майката на Катрин е била придворна дама на майката на Мери, кралица Катерина Арагонска, преди кралят да я прокуди. Нещата бяха по-прости в онези времена, преди светът да се обърне с главата надолу след големия разкол и страната да се разцепи на две. Но все още е рано да я заставят да остане в двора. Мери ще уважи траура й.

Когато си мисли за Латимър и за онова, което тя направи, за да ускори смъртта му, чувството й за вина кипва като мляко на огъня. Налага се да си припомни целия ужас, за да оправдае действията си, измъчените му писъци, как собственото му тяло го предаде, отчаяната му молба. Оттогава непрекъснато рови в Библията за подобен случай, ала там няма нито една история за убийство от състрадание, няма нищичко, което да даде надежда за презряната й душа, и тя ще плати за греха си; убила е съпруга си.