Елизабет Фриментъл - Последната кралица

Катрин и Мег влизат ръка за ръка в голямата зала, където мирише на мокра вълна и пушек и гъмжи от хора като на градски пазар. Трупат се край прозоречните ниши, крачат наперено из галериите и се фукат с хубавите си нови дрехи. Някои седят в ъглите и играят на „овце и вълк“ или на карти, или на зарове, и обявяват на висок глас залозите си. От време на време се чуват бурни възгласи, когато някой спечели или загуби. Катрин внимателно наблюдава стъписаната от гледката Мег. Тя никога не е идвала в двореца, не е ходила почти никъде, и след мъртвешката тишина на потъналия в мрак Чартърхаус това сигурно й действа като рязко събуждане. Тъжна двойка са в траурните си одежди, на фона на тълпата бляскаво облечени жени, с неуморните им брътвежи и великолепни рокли, полюшващи се при всяко движение, сякаш танцуват; винаги се оглеждат да видят кой е обърнал внимание колко хубаво са облечени, или да отбележат със завистливи погледи кой е по-добре натъкмен от тях. Има някаква мода за малки кученца, които се гушат в ръцете им като маншони или пък припкат по петите им. Дори Мег успява да се засмее при гледката на кутренце, което се вози върху шлейфа на стопанката си.

Пажове и вестители тичат напред-назад, момчета от прислугата си проправят път по двама, помъкнали кош с дърва помежду си, обречени да подклаждат камините в гостните зали. Дълги маси се подреждат за вечеря от цяла армия кухненски помощници, понесли с дрънчене и потракване наръчи от чинии. Група музиканти настройват инструментите си и след време дисонантните им акорди успяват да се оформят в нещо като мелодия. Най-сетне да чуем музика, мисли си Катрин и си представя как звуците я грабват и я въртят до премала, докато остане без дъх от радост. Ала бързо потиска тази мисъл. Все още е рано за танци.

Двете спират намясто, когато ги подминава конвой от забързани стражи, и първата й мисъл е, че те може би отиват да арестуват някого, което й припомня колко не й се иска да бъде тук. Но поканата си е покана. Катрин ахва от изненада, когато от нищото изникват две ръце и затулват очите й; сърцето й се качва в гърлото.

— Уил Пар — възкликва тя през смях.

— Как позна? — пита Уил и сваля ръце.

— Мога да позная миризмата ти навсякъде, братко — шегува се тя и с престорено отвращение се обръща, стиснала с два пръста носа си. Той е в компанията на група мъже, ухилен като малко момченце, с оранжевата си коса, разрошена от шапката, и с различните си на цвят очи — едното воднистосиньо, другото червеникавокафяво — които светят по онзи дяволит начин, присъщ единствено на Уил.

— Лейди Латимър. Дори не се сещам кога за последен път ти затулих очите.

Един от мъжете пристъпва напред. Всичко у него е продълговато — дълъг нос, дълго лице, дълги крака и очи, които с нещо напомнят на ловджийска хрътка, но цялото съчетание някак успява да му придаде напълно благопристоен вид, въпреки неговата чудатост. Може би се дължи на непоклатимата увереност, която върви ръка за ръка с това да си най-големият от синовете Хауърд и бъдещ херцог на Норфолк.

— Съри! — На лицето й грейва усмивка. Може би в двора няма да е чак толкова зле в компанията на всички тези стари приятели. — Още ли драскаш стихове?

— И още как. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че съм постигнал забележителен напредък. — Някога, на прага на юношеството, той й бе посветил сонет и оттогава често се смееха по този повод; „добродетел“ се римуваше с „на болката ще туря пепел“. Споменът отново я разсмива. Един от „конфузите на младостта“, както го нарича той. — Съжалявам, че те виждам в траур — продължава той, вече сериозен. — Ала чух колко е страдал съпругът ти. Може би милостивата смърт го е избавила от мъките му.

Усмивката й угасва и тя кимва, неспособна да открие подходящи думи за отговор. Чуди се дали случайно не е разбрал нещо, и внимателно оглежда лицето му за следи от укор. Дали някой е разкрил обстоятелствата около смъртта на Латимър? Нима из коридорите на двореца вече са плъзнали слухове? Може би Хайк е забелязал нещо, докато е оглеждал тялото — греха й, изписан върху червата на мъртвия й съпруг. Тя пропъжда тази мисъл. Тинктурата не оставя следи, а в тона на Съри няма укор, сигурна е в това. Ако лицето й я издава, околните ще приемат, че е сломена от скръб, но въпреки това сърцето й бие учестено от тревога.

— Нека ти представя моята заварена дъщеря, Маргарет Невил — казва тя, вече успяла да се вземе в ръце. Мег се крие зад нея, ужасена от предстоящото запознанство с тези мъже, въпреки че единият от тях е Уил, който на практика й е чичо. Безпокойството на Мег се предава и на нея. След онези мерзки събития в Снейп Катрин винаги се е стремила да я държи настрана от мъжка компания, но сега няма избор. Освен това някой ден Мег ще трябва да се омъжи. Грижата да уреди това се пада на Катрин, но момичето още не е готово.