Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Писмото дойде в този момент от живота му, когато битката в душата му бе най-разгорещена и може би тъмната страна вътре в него щеше да вземе връх.

Войната срещу тероризма все още се водеше. Бяха изминали години от започването й, но в някои области в Близкия изток, беше същински ад. На войника от Специалните части, Даш Синклер, му беше заповядано да стои там в продължение на една година и да работи заедно с останалите — всеки един от екипа им да стане част от живота на другия, да зависят един от друг. До деня, в който превозът им бе унищожен от една добре насочена ракета. При експлозията загинаха седемте мъже от екипа му.

Когато спасението пристигна, Даш беше на крачка от смъртта. По онова време той дори не беше сигурен какво го поддържа жив. Беше уморен. Уморен от битките, уморен от криенето — просто уморен да бъде сам. Тези седем мъже, бяха единствените близки на Даш — никой друг не му бе толкова скъп, отколкото те, а сега си бяха отишли, оставяйки в него само мисълта за неутешимата празнота в живота, който му предстоеше.

Седмици по-късно, с превързани очи и бинтовани рани, той лежеше в полусъзнание, предизвикано от медикаментите опиянение, а животът му висеше на косъм. Част от душата му виеше от ярост; тази неспокойна, копнееща част, която сякаш още се измъчваше от непрекъснатата битка за оцеляване. Защо той бе останал жив, след като другите бяха погубени?

Тогава неговият командващ офицер беше отишъл при него.

— Имаш една почитателка, синко.

Нещо вътре в него, една примитивна, инстинктивна част от съзнанието му се бе успокоила, чувайки това. Изтласка назад болката, спомените за кръв и смърт, и стана бдителна. Чакаща.

Той нямаше почитатели, нито приятели или семейство. Беше загубил отряда си. Беше дяволски уморен да се крие, да се бие, а те не го оставяха дори да заспи. И сега тази част от него, която той винаги се бе опитвал да отхвърли, се бе пробудила отново. Инстинктивно Даш знаеше, че най-голямата му битка тепърва предстои.

— Едно мило, малко момиче, на име Каси Колдър. Позволи ми да ти прочета набързо писмото й. Аз ще й отговоря, докато се почувстваш достатъчно добре, за да го направиш сам. Но имам чувството, че това малко момиче наистина ще се ядоса, ако евентуално не й отговориш…

„Когато учителят ни ни даде списъка, аз харесах най-много твоето име. Даш Синклер. Звучи много приятно, така мисля. Мама каза, че е много доблестно и хубаво име и се обзалага, че и ти го харесваш много. Аз смятам, че звучи като име на някой татко. Обзалагам се, че имаш много малки момиченца и че те са горди с името ти. Аз нямам татко, но ако имах, бих искала да се казва така.“

Даш сам бе измислил името си. Много отдавна. Създавайки го, той се бе надявал да скрие миналото си. След това, също като името, бе опитал да промени и себе си. Но нямаше никакви малки момиченца и не беше татко. Думите, които командирът му прочете, проникнаха в съзнанието му и една непреодолима нужда започна да изпълва душата му.

„Моята майка се казва Лизбет. Има кафява коса, подобна на моята и хубави сини очи. Моите очи също са сини. Имам наистина прекрасна майка, Даш. Прави ми бисквитки и дори одобрява това, че говоря с феята, която живее в моята стая с мен. Мама е много добра.

Тя казва, че си много смел човек. Че се биеш, за да бъдем ние в безопасност. Иска ми се да си тук с нас, Даш, защото понякога мама е много уморена.“

Въпреки болката и полусъзнанието, в което се намираше, в него се надигна едно чувство за тревога. Можеше да усети страха в това просто изречение, молбата за закрила. И той започна да се бори. Трябваше да живее. Трябваше да спаси Каси и нейната майка.

Даш видя Каси пред себе си, малка и деликатна, ридаеща от страх, а в по-ярки, наситени цветове видя майка й — отчаяна, изплашена, застанала пред дъщеря си като вълчица, ръмжаща от ярост. Защо виждаше това? Защо имаше чувството, че този образ го обвинява?

Понякога той бе измъчван от гледката на майката, която го наблюдаваше, очите й бяха полуотворени от ленива страст, тялото й беше голо, стройно и грациозно под неговото.

Каси Колдър беше тази, която му бе написала писмото, но с всеки ред за майка й, всяко описание, всяко изречение съдържащо „мама“, която изглеждаше като нея, караше желанието на Даш да нарасне. Чувството му за притежание, вроденото съзнание, че някак си, по някакъв начин, Елизабет и Каси му принадлежат, започна да набира сили вътре в него.