Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Без сблъсък, без бой. Кръвта на врага щеше да се пролее и точка.

Бузите на наемника пламнаха гневно, но очите му блестяха от желание за насилие, когато пристъпи по-близо. Той би искал да е по-близо, помисли си Даш, за да е сигурен, че куршумът ще убие, а не само ще рани. Да гледа болката и страха, който се надяваше да изпълни очите на жертвата му, когато кръвта бликне от гърдите й.

— Тя ще бъде прекрасно угощение за останалите от нас, когато дадем онова малко момиченце на шефа — каза подигравателно. — Ти също я харесваш, а, голямо момче? Много лошо. Ти си мъртвец.

Наемникът реши, че е достатъчно близо. Пръстът му се стегна на спусъка.

Ножът се плъзна от кожения калъф с тих шепот, когато Даш замахна с ръка, китката му се изви в последната секунда, забивайки ножа в меката плът на шията на врага. Очите на другия мъж се разшириха изненадано, когато гърлото му зейна.

— Не, пич . Ти си мъртвец. — Даш позволи на животинското ръмжене да се освободи, ликуващо от миризмата на кръв, триумфиращо.

Той се наведе настрани, когато рефлексивното свиване на мускула стегна пръстите на убиеца върху спусъка. Куршумът изсвистя безвредно покрай него, докато кръвта шуртеше на широка, ярка дъга, опръсквайки ръкава на изработеното по поръчка яке на Породата.

Тялото се свлече тежко на земята, невиждащите очи гледаха с ужасено изумление, докато пурпурната струя кръв се стичаше по циментовия под, образувайки голямо петно под главата му. Смъртта не предизвика никакви угризения в сърцето на Даш. Някои животни бяха с подли души и това бе едно от тях. Нямаше защо да съжалява, че е отървал света от едно нищожество.

Младият мъж небрежно изтегли острието на ножа от рамото на мъртвия и го почисти бързо, преди да претърси тялото за някаква информация, която би могъл да използва. На гърба на една намачкана празна визитна картичка имаше телефонен номер. Без име. Даш прибра визитката във вътрешния джоб на якето си. Пари. Хвърли ги до тялото. Едно съобщение до шефа му, ключове, снимка на малкото момиченце и майка му. Нея също я прибра.

Няколко секунди по-късно, убеден, че мъжът не носи нищо, което да бъде проследено до Елизабет, Даш се изправи на крака, прибра ножа си и използва захвърлената на една от пералните кърпа да почисти ръкава на якето си. После я метна върху лицето на мъртвеца и тръгна към вратата.

Счупи ключалката, за да се увери, че няма да бъде отворена лесно, преди да затвори след себе си. Сградата ехтеше от смеховете на семействата, на децата. Не искаше да рискува някое дете да види кървавата сцена или невинен свидетел да поеме вината за убийството. Не че смяташе, че ще има много хора, които да почувстват загубата на този, когото бе убил.

Даш закрачи обратно към главния вход в студената декемврийска вечер. Сякаш нямаше какво друго да прави, той заобиколи сградата и пое по алеята зад нея, надявайки се да събере повече информация. Елизабет и Каси бяха излезли през прозореца, който водеше към тази алея. Съмняваше се, че ще открие нещо, но трябваше да провери, за да е сигурен. Именно предпазливостта го бе довела до тук и нямаше никакво намерение да намалява бдителността си точно сега.

За щастие, никъде наоколо не видя тъмносиния седан, който караше жената. Което значеше, че бяха на топло в автомобила, вместо да мръзнат в студения зимен ден. Даш коленичи пред отворения прозорец на мазето и разгледа отъпкания сняг под него. Стъпките бяха едва забележими вече и водеха към следи от гуми на няколко метра по-нагоре. Не, те нямаха голяма преднина, ако следите в снега бяха някакъв показател. И ако не грешеше, копелетата, които ги следяха, без този, когото бе убил, все още наблюдаваха сградата. Косъмчетата на тила му настръхнаха в мига, в който бе прекрачил входната врата.

Даш се огледа внимателно, след това се изправи в цял ръст и започна да проучва следите от гуми по широката алея. По вида им разбра, че Каси и Елизабет са потеглили бързо. Като провери отпечатъците, той бе почти сигурен, че съответстват на тези на седана и водят към центъра на града. Мъжът въздъхна дълбоко, загледан в потъмнялото небе. Снегът се посипа върху бузите и челото му, а мирисът на въздуха показваше, че предстои снежна буря.

Тази вечер нямаше да успеят да стигнат далеч. Скоро трябваше да ги намери. Стараейки се да върви небрежно, Даш се върна пред сградата до собствения си автомобил. Щеше да размени джипа 4х4, по-нататък по пътя, с военния Хамър, с който се бе сдобил в едно местно армейско подразделение. Хамърът щеше да се справи с отвратителните пътища и да продължи да се движи, там, където никое друго превозно средство не би посмяло да опита. Даш знаеше, че за да хване жената, към която бе предявил претенции преди дори да е виждал лицето й, ще се нуждае от това предимство. Освен това този автомобил бе непознат за врага. Това можеше да се окаже важно през следващите дни.