Лора Лей - Да обичаш Порода

Боулдър, Колорадо

Хармъни Ланкастър включи телевизора и издърпа мократа кърпа от косата си. Дългите влажни черни, кафяви и руси кичури паднаха по раменете й, когато вдигна комплекта за маникюр и се подпря на леглото, за да гледа пресконференцията.

Добрият стар преподобен Хенри Ричард Алонзо, ръководителят на едно от най-големите и бързо развиващи се расистки общества в страната, отново държеше реч в съда и декламираше безсмислиците си. Само ако онези, на които проповядваше, разберяха кой и какъв е той в действителност. Син и внук на членове на Съвета по генетика от най-висок ранг. Човек, чието семейство бе помогнало за създаването на чудовищата, срещу които сега той роптаеше. Ако Породите можеха да бъдат наречени чудовища.

Цинична усмивка изви устните на младата жена. Е, може би в нейния случай, можеха.

Решението за завръщането й в Съединените американски щати не бе лесно, особено на това място. Но работата, заради която бе дошла го изискваше: спасяването на отвлечената дъщеря на богат индустриалец. Малкото момиче бе невероятно смело по време на спасителната акция. Това бе направило работата й много по-лесна, когато дойде време да го измъкне от бараката, в която го държаха.

Що се отнася до похитителите, те никога нямаше да бъдат намерени. Хармъни се бе погрижила за това.

— Самото създаване на Породите е една мерзост спрямо естествения ред и право на човечеството — посочи Алонзо разумно, въпреки че сините му очи блестяха с фанатичен плам. — Оставянето да се движат на свобода, да се множат и живеят като хора е най-безотговорното нещо, което можем да направим. Те не са създадени от нашия велик и всемогъщ Бог. Те са създадени от човека. Те са животни, които ще ни дамгосат със своята поквара. Това ли е, което наистина искаме? Да рискуваме пропадането си в ада?

— О, за бога — промърмори жената, насочвайки вниманието си към пресконференцията, докато прокарваше бавно пилата по късите си нокти, наблюдавайки арогантността, която изпълваше набръчканото лице на Алонзо.

На колко години бе той сега? Шестдесет и пет, седемдесет? Не трябваше ли вече да е мъртъв? Този човек беше чума, бич за обществото, и ако беше поредния откачалник, тя с радост щеше да го отстрани. Но докато той не пролееше нечия кръв със собствените си ръце, тя нямаше да може да направи нищо.

Ако Ръководния кабинет на Породите не бяха много внимателни, Алонзо в крайна сметка щеше да успее да ги унищожи. Той набираше скорост и сила. Някога разделените расистки групи сега бавно се обединяваха около него, създавайки единен обект и с течение на времето щяха да успеят да обърнат мнението на света против Породите.

Расистки воини. Те бяха част от света откакто човечеството съществува, в една или друга форма. Бяха набрали сила с появата на Породите в населението. Понякога Хармъни се чудеше защо Калън Лайънс, водача на Котешките породи, бе взел решението да направи обществено достояние съществуването им. Да, Породите бяха свободни. Вече не погиваха в лабораториите и не бяха затворени. Но и сега бяха преследвани и хулени, и светът отново бавно се разделяше на лагери. Този път на видово разделение, не на расово.

Породите бяха ли хора? За съжаление, доколкото смяташе Хармъни, не бяха. През първите пет години на живота им те бяха лишавани от всичко човешко. И сега Алонзо застрашаваше крехкия баланс, който Ръководния кабинет на Породите се опитваше да постигне с онези, които се бореха да възвърнат отново хуманността си.

И това щеше да се случи, ако Алонзо не умреше по-скоро. Неговото богатство и плам бяха водещите сили зад бързо обединяващото се Общество за чиста кръв. И това бе гадно. Защото убийството му ще изисква много работа и това бодваше съвестта й леко. Разбира се, нямаше да я притеснява прекалено много, ако не беше факта, че друг фанатик просто щеше да заеме мястото му. Винаги имаше други чудовища, чакащи да заместят падналите.

— Господин Алонзо, учените от всички страни обявяват Породите за човеци — посочи репортерката. Една много приятна дама и защитник на правата на Породите. — В този момент, не е ли малко късно да се разглежда повторното им затваряне? Те не са животни.

— Именно такива са — отсече Алонзо. — Те са животни и нашите жени се размножават с тях, създавайки още повече животни. Преди това да приключи, чистотата на дарената ни от нашия Бог генетика, сътворените на нашия всемогъщ Бог, ще бъде опетнена. Нашите деца ще бъдат животни. Това ли е светът, в който искаме да живеем?