Лора Лей - Да обичаш Порода

— Ние искаме свят без расова дискриминация. — Репортерката се усмихна спокойно. — Това, което предполагате, е най-лошия възможен сценарий за точно такава дискриминация. Ако приемем вашите представи, какво ще спре насилието срещу другите раси?

Алонзо се взря от подиума към репортерката, когато телевизионните камери се фокусираха върху нея. Хармъни седна и кръстоса крака на леглото, докато гледаше репортерката. Тя беше облечена в коприна и перли, много сериозен израз на власт. Хармъни хареса това.

— Бихте ли взели кучето си в леглото, мила моя? — присмя се той. — Или котката си?

Репортерката повдигна вежди.

— Нито кучето ми, нито котката ми ходят на два крака, говорят на моя език или се хранят с вилица, господин Алонзо. Нито пък кръвта им е съвместима с моята. Извинете ме, ако не съм съгласна с вашето виждане и мога да кажа, че ако ходи като човек, говори като човек и кърви като човек, тогава моето предположение е, че е човек. — Привлекателните черти на лицето й пламнаха от гняв, а сивите й очи се присвиха към добрия преподобен неодобрително.

— А моето предположение е, че вие нямате представа за допълнителния състав на кръвта, за която говорите приповдигнато, мила моя — отговори Алонзо подигравателно. — Направете проучване, след това елате да говорите с мен за разликата между хората и животните.

Репортерката отвори уста да отговори, но бе изблъскана настрана, когато преподобният призова друг репортер. Хармъни поклати глава, когато той внимателно маневрираше през останалата част от пресконференцията.

Алонзо беше твърдо решен да въведе законопроект пред Конгреса, който сериозно да ограничи правата, на които Породите се радваха за момента. Ако продължава така, както до сега, щеше да има всички шансове да го постигне.

Хармъни присви устни при тази мисъл, като насочи вниманието си към ноктите си и процеса на изпиляване, който щеше да оправи всички разкъсвания, започнали по върховете. Изведнъж тя присви очи и обърна глава към вратата, когато странна миризма докосна чувствителното й обоняние.

Миризма на Порода.

Хармъни се претърколи плавно от леглото и издърпа ножа изпод възглавницата си, придвижи се бързо отстрани до вратата и се притисна към стената. Ако отвън беше Джонас, щеше да влезе бързо. Вратата щеше да се отвори рязко и щеше да връхлети вътре, преди да извади оръжието си. Нямаше да очаква тя да се измъкне зад него.

Младата жена нямаше намерение да се бие със собствения си брат. Но нямаше да позволи да я заловят, не и сега, не и заради престъпление, което имаше пълното право да извърши. За него си имаше кодово име — смърт по причина. Нямаше да се предаде лесно.

Хармъни се напрегна в готовност и вдиша, опитвайки се да определи колко души я чакат отвън. Припомни си миризмата на Джонас, той не беше там, а един от хората му. Щеше да познае мириса на Меркюри Уорант навсякъде. Той беше толкова Порода, че аромата буквално изтичаше от него. И бе възможно да замаскира всички други Породи, които бяха с него.

Нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Хармъни можеше да го усети. По дяволите, бе усетила как я преследват в продължение на седмици. Очевидно ставаше невнимателна, в противен случай никога нямаше да успеят да я открият толкова лесно.

Господи, не искаше да прави това. Не искаше да се бие със собствения си вид. Но когато вратата бе блъсната навътре, Хармъни захвърли настрани нежеланието и се опита да избяга. Този път Джонас не си играеше. Бе намерил начин да я хване в капана си и след това бе изпратил най-добрите си хора. Шансовете й бяха минимални.

Шест часа по-късно

Убежището, Вирджиния

Джонас гледаше как дребното, стройно тяло на женската Порода буквално бе довлечено до затвора с единична клетка и стая за разпит. Трите Породи, теглещи я в циментовата сграда, изглеждаха повече от изтощени. Натъртвания, разцепени устни и кръв помрачаваха суровите черти на лицата им. Най-силният от тримата — Меркюри Уорант, имаше турникет, вързан високо на бедрото, над прорезната рана, която бе получил. Ръкавът на черната униформа на Рул беше разрязан и напоен с кръв. Лоа щеше да носи още един белег на лицето си, ниско под брадичката.

Хармъни беше захвърлена в малкият метален стол до издраскана дървена маса. Белезниците на китките и глезените й бяха прикрепени към металната халка на пода. Беше здраво завързана, прикована. Облечена в светлосиви боксерки и подходящ потник, тя не показваше никаква реакция към студенината на въздуха или синините и ожулванията, които покриваха раменете и ръцете й.