Сандра Браун - Да обичаш отново

— Позволих си да вляза.

Той не знаеше, че тя носи очила до момента, в който главата й се вдигна стреснато при звука на гласа му. Тя ги свали и ги остави върху разпиления пред нея на бюрото в стил „Кралица Ана“ ръкопис. Моливът също се изплъзна между пръстите й и падна върху листовете. Дясната й ръка се притисна към гърдите несъзнателно, сякаш да успокои ударите на сърцето й.

— Изплашихте ме, мистър Норт.

— Извинете. Всъщност съм съвсем безобиден. — За момент му хрумна, че в сравнение с просторната, семпло мебелирана стая изглежда като неприлична татуировка върху гръдта на небесен ангел. Неприветливото й изражение недвусмислено подсказваше, че мястото му не е тук. Усмихвайки се подигравателно, той пусна на пода брезентовата си раница и свали очилата си. — Почуках на вратата, но никой не отговори.

— Може би трябваше да пробвате със звънеца.

Е, добре, тя не беше в настроение. Една жена с тегло около четиридесет и пет килограма — предположението му бе повече от щедро, — при това раздразнена. Май беше доста чепата, а? Щяха ли тези първи няколко мига да диктуват тона помежду им през следващите седмици? Не, стига да бе в състояние да го избегне.

Леко отпусна едното си коляно и тялото му се наклони в предизвикваща премала, спираща дъха поза, която бе отнела първенството на плакатите на Фара Фосет като най-продавани за всички времена.

— Дали да не опитам да вляза отново? — Устата му се изви в предизвикателна усмивка, добре позната на всички точно както арогантната му поза. — Очевидно времето ми за първото посещение изтече.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Защо да си правите труда? Нали вече сте вътре.

— Правилно.

Тя се изправи и заобиколи бюрото. Едва след като направи няколко крачки по настлания с теракота под той забеляза, че е боса. Жената улови погледа му, но не се извини, нито направи някое от смутените движения, характерни за дамите, уловени в неудобно положение. Върху дребното й лице се изписа изражение, което категорично казваше: „Ако не ви харесват босите ми стъпала, толкова по-зле за вас.“

Онова, което бе най-добре да не узнава, беше, че той ги харесва. При това много. До този момент бе харесал всичко, което виждаше — от лъскавата й тъмна коса до десетте предизвикателни пръста на краката й. Носеше бели дънки, прилепнали плътно по бедрата й. В пълен контраст, бялата й риза беше поне три номера по-голяма, но някак си я правеше да изглежда много по-сексапилна, отколкото ако беше облечена с тясна тениска. Широките ръкави бяха навити почти до лактите, а подгъвът стигаше до средата на бедрата й. Приличаше на мъжка риза, купена от магазин за конфекция. Запита се дали не е принадлежала на покойния й съпруг.

Във всеки случай тя беше възхитителна.

— Да не би да прекъснах работата ви? — попита той.

— Да.

— Върху книгата?

— Точно така.

— Извинете ме. Знам колко е трудно да се концентрираш, след като някой те е разсеял.

Тя нетърпеливо отметна косата от челото си.

— Домашната ми помощница отиде на пазар, така че аз ще ви покажа стаята. Къде е багажът ви?

— Това е всичко.

Той кимна към брезентовата торба. Единият й шев беше разпран и нескопосано пришит с тел. Протрита, изцапана и грозна, тя приличаше на единствената оцеляла вещ от багажа на пътник след злополука.

— Оставих си куфара от Луис Вютън у дома — подхвърли мъжът саркастично. — Само нея можех да кача на мотора си.

— Вие сте с мотор?

— Ъхъ.

Тя изгледа него и мръсната чанта с отвращение. Прииска му се да се разсмее, но не се осмели. Вместо това насочи цялото си внимание към прозореца, заемащ цялата стена, през който се разкриваше панорама към Тихия океан.

— Дошли сте с мотоциклет от Лос Анджелис дотук? И защо не летяхте?

— Зависи какво значение влагате в думата „летя“. В Калифорнийската авиокомпания биха го нарекли полет. — Ухили й се през рамо и пъхна ръце в джобовете на избелелите си протрити дънки. Те очевидно бяха преживели и по-добри времена, но преди доста години. — Страхотна гледка.

— Благодаря. Това беше една от причините, поради които с Чарли купихме къщата.

Извръщайки се на токовете на ботушите си, от вида на които и най-изпадналият каубой би умрял от срам, той отново се загледа в лицето й.

— Чарли? Нима не го наричате Демън?

— Не.

— И защо?

— Защото той ми беше съпруг, а не мой идол.

Изпод тъмните извити вежди кафявите му изразителни очи бяха фокусирани върху нея. Повечето хора смятаха, че острият поглед на Райлън Норт се дължи на трикове на камерата и професионално осветление, нещо като придобито от актьора умение да изразява обзелите го вълнения. Ала при него той беше съвсем неподправен, естествен — едната вежда повдигната няколко милиметра по-високо от другата къси черни мигли и неподвижни кафяви ириси.