Сандра Браун - Свидетелката

Бебешките устица сучеха от майчината гръд.

— Изглежда като истински щастливо бебе — каза медицинската сестра. — Все пак има начин да се разбере дали едно бебе е доволно или не. Това е от доволните.

Кендъл можа само слабо да се усмихне. Едва успяваше да оформи свързана мисъл, още по-малко да се включи в разговор. Главата й все още не можеше напълно да възприеме факта, че тя и детето й са останали живи след катастрофата.

В приемната на крилото за спешни случаи в болницата, полупрозрачна жълта завеса отделяше пациентите от общия коридор. До бяло боядисаните рафтове, на които бяха подредени бинтове, спринцовки и шини, стоеше мивка от неръждаема стомана. Кендъл бе седнала в центъра на оградената от завесата част, люлеейки малкия си син в ръце.

— На колко е? — попита сестрата.

— На три месеца.

— Само на три месеца? Голямо бебе!

— Много е здрав.

— Как казахте, че е името му?

— Кевин.

Сестрата се усмихна към двамата, след това поклати глава учудено и със страхопочитание.

— Цяло чудо е, че сте успели да се измъкнете живи от катастрофата. Най-тежко е било за вас, мила. Не се ли побъркахте от страх?

Всичко бе станало толкова бързо, че Кендъл нямаше време да се изплаши. Когато забелязаха падналото дърво през поройния дъжд, автомобилът вече бе налетял върху него. От предната седалка извикаха предупредително, а шофьорът рязко отклони кормилото и натисна докрай спирачките, но вече бе много късно.

Останала без управление на мократа настилка, колата се завъртя на 180 градуса, изхвърча от пътя и от мекия тесен банкет. Насочи се към слабата преграда. От този момент нататък въпросът стана физически и по-точно — гравитационен.

Кендъл си спомни трясъка, с който се приземиха, когато колата полетя към обраслата с гъста растителност клисура. Тасовете на колелата изхвърчаха. Стъклата се изпочупиха. Шасито на колата се удари тежко в пъновете и речните камъни. Странно, но никой в колата не издаде звук. Тя предположи, че мълчаливо са се примирили със съдбата си.

Въпреки, че предчувстваше неизбежния финален сблъсък, ударът в масивния бор, който препречваше пътя им, беше невероятен.

От инерцията задните колела останаха във въздуха. Когато колата се строполи отново долу, приземяването й беше като на лишено от грация, силно и глухо тупване на смъртоносно ранен бик. След това като че ли изкъркори предсмъртно.

На задната седалка, завързана с предпазния колан, Кендъл осъзна, че е жива. И въпреки, че колата се държеше едва-едва на стръмния склон, тя успя да се измъкне от останките й с Кевин в ръце.

— Онази местност е много скалиста — отбеляза сестрата. — Как успяхте да се изкатерите от дола?

Никак не беше лесно.

Знаеше, че изкачването нагоре към пътя ще бъде трудно, но бе подценила физическото усилие, което то изискваше. А трябваше едновременно с това да предпазва Кевин, което удвояваше затрудненията.

Местността не предразполагаше с нищо, а времето бе явно враждебно. Почвата представляваше каша от хумус и кал, покрита с раздърпани шубраци, осеяни тук-там с камъни. Тласканият от силния вятър дъжд падаше почти хоризонтално и я измокри до кости само за няколко минути.

Мускулите на ръцете, краката и гърба й започнаха да горят от умора и напрежение, преди да беше достигнала и една трета от разстоянието. Кожата по непокритите части на тялото й бе изподрана, нарязана, набита. Няколко пъти си помисли, че е безсмислено, усети изкушението да се откаже, да спре и да заспи, докато стихиите отнемат живота им. Но инстинктът й за самосъхранение беше по-силен от привлекателното изкушение и тя продължаваше да върви. Използваше пълзящи растения и заоблени камъни, за които да се хваща или за опора на краката. Измъкна се горе, достигна пътя и тръгна да търси помощ.

Беше достигнала почти границата на делириума, когато фаровете на някаква кола пробиха завесата на дъжда. Облекчение и изтощение я обзеха. Вместо да хукне към колата, тя се повали на колене върху разделителната линия в центъра на тесния селски път, в очакване колата да я достигне.

Спасителката й се оказа една бъбрива жена, тръгнала за редовната си вечерна молитвена среща в сряда. Тя закара Кендъл до най-близката къща и съобщи за катастрофата на властите. По-късно Кендъл щеше да се учуди, че е извървяла само една миля от мястото на инцидента. Изглеждаха й като десет.

Тя и Кевин бяха транспортирани с линейка до най-близката общинска болница, където им направиха обстоен преглед. Кевин бе изцяло невредим. Когато колата полетя към дола, тя го кърмеше. Кендъл инстинктивно се бе навела напред и го бе притиснала здраво към гърдите си, преди предпазният колан да се впие рязко в рамото й. Тялото й го бе предпазило.