Сандра Браун: Свидетелката

Кендъл се пребори с мрачните си опасения, пристъпи в стаята и се усмихна несигурно.

— Хей! Как се чувстваш?

Той задържа немигащия си поглед върху нея известно време. После го върна към доктора, след това към сестрата, преди отново очите му да се върнат към Кендъл. Тогава със слаб, дрезгав глас попита:

— Вие коя сте?

Докторът се наведе над болния.

— Искате да кажете, че не я познавате?

— Не. Предполагате, че я познавам? Къде съм? Кой съм аз?

Докторът занемя от учудване. Сестрата трепна и маркучът за кръвно налягане се затресе в ръката й. Кендъл изглеждаше като каменна, макар че в нея вилнееше буря от чувства. Мозъкът й трескаво се опитваше да схване този внезапен обрат и да се опита да го обърне в своя полза.

Докторът първи се окопити. Въпреки, че неуверената му усмивка го издаваше, той бодро каза:

— Добре, изглежда, че мозъчното сътресение е причинило амнезия на нашия пациент. Това често се случва. Но е временно, сигурен съм. Няма за какво да се тревожите. След ден-два ще се смеете над тази случка.

Той се обърна към Кендъл.

— Засега, вие сте нашият единствен източник на информация. Предполагам, че е най-добре да ни кажете… и да му кажете… кой е той.

Тя се колеба дълго, дотолкова, че напрежението се почувства. Докторът и сестрата я гледаха с очакване. Човекът в болничното легло изглеждаше както заинтересован, така и разтревожен от отговора. Очите му се свиха подозрително, но Кендъл бе сигурна, че той наистина не си спомня нищо. Нищо!

Наистина непредвиден късмет, невероятно щедър дар на съдбата. Беше може би прекалено добре, нещо повече — изумително! Но и твърде сложно да се справи, без да разполага с време да се подготви. В едно нещо обаче бе сигурна: би било лудост да не улови тази възможност с двете си ръце.

И заяви със забележително спокойствие:

— Съпругът ми.

— По силата на властта, дадена ми от Всемогъщия Бог и щата Южна Каролина, аз ви обявявам за мъж и жена. Матю, можеш да целунеш младоженката.

Присъстващите на сватбата гости аплодираха, докато Мат Бърнууд вдигна Кендъл Дийтън на ръце. Избухна смях, тъй като целувката продължи извън приетото за благоприлично време. Той с неохота се откъсна от устните й.

— Ще трябва да почакаме — прошепна Кендъл на ухото му. — За съжаление.

Мат я погледна тъжно, но като възпитан човек се обърна с лице към гостите облечени в най-хубавите си празнични дрехи, за да присъстват на тържеството.

— Лейди и джентълмени — продължи свещеникът речитативно — позволете ми да ви представя за първи път мистър и мисис Матю Бърнууд.

Ръка за ръка, Кендъл и Мат застанаха пред усмихнатите си гости. Бащата на Мат бе седнал сам на първия ред. Той се изправи и разтвори ръце за прегръдка.

— Добре дошла в нашето семейство — каза той и целуна Кендъл. — Господ те изпрати при нас. Имаме нужда от жена в нашето семейство. Ако Лорълан беше жива и тя би те обикнала, Кендъл. Също като мен.

Кендъл целуна Гиб Бърнууд по червената буза.

— Благодаря, Гиб. Много мило.

Лорълан Бърнууд бе починала още, когато Мат е бил момченце, но двамата с Гиб говореха за смъртта й като за съвсем скорошна. С бялата си, ниско подстригана коса и стройна фигура вдовецът правеше добро впечатление. Много вдовици и разведени проявяваха интерес, но авансите им оставаха без отговор. Той често повтаряше, че вече е преживял единствената истинска любов. А друга не търси.

Мат обгърна с една ръка широките рамене на баща си, а с другата — Кендъл.

— Нужни сме си един на други. Сега сме цяло семейство.

— Искаше ми се само баба да бе могла да дойде — отбеляза тъжно Кендъл.

Мат й се усмихна съчувствено.

— Би било хубаво, ако можеше да издържи пътуването от Тенеси.

— За нея щеше да е много изморително. Все пак духом тя е тук.

— Хайде да не се поддаваме на сантименталности — прекъсна ги Гиб. — Хората са дошли да хапнат, да пийнат и да се веселят. Това е вашият ден. Радвайте му се.

Гиб бе пръснал доста средства, защото искаше за тяхната сватба да се вдигне шум, да се говори и след години. Кендъл бе силно изненадана от неговата екстравагантност. Почти веднага след като прие предложението на Мат, тя предложи церемонията да бъде в съвсем тесен кръг, а защо не и в приемната на пастора.

Гиб въобще не пожела да я изслуша.

Не пожела да спази и традицията, според която семейството на младоженката заплаща разноските за сватбата и настоя той да поеме всичко. Кендъл се възпротиви, но Гиб с обезоръжаващата си убедителност се наложи над всичките й аргументи.