Сандра Браун: Свидетелката

След като се убеди, че пасажерката е мъртва. Кендъл сложи Кевин на земята и покри личицето му с края на одеялцето. Макар, че щеше да му е неудобно, в момента той не беше заплашен от нищо. Тогава тя се запрепъва към другата страна на колата. Главата на шофьора беше отпусната тежко над кормилото. Преглъщайки страха си, Кендъл извика името му и го хвана за рамото.

Спомни си как леко го раздруса и колко се стресна, когато след това той се отпусна назад в седалката. Тънка струйка кръв започна да се процежда от ъгъла на полуотворената му уста. Дълбока рана зееше на дясното му слепоочие, останалата част от лицето му бе невредима. Очите му бяха затворени и не трепваха, но тя все още не бе сигурна, че и той е мъртъв. Пресегна се и постави ръка на гърдите му.

Сърцето биеше.

Тогава, без никаква видима причина, колата се задвижи по неравния склон и я повлече със себе си. Ръката й все още вътре в колата бе почти изтръгната от рамото.

Колата спря, но продължаваше да се люлее несигурно и за нея бе ясно, че е само въпрос на време преди да бъде погълната от водата, която вече покриваше гумите. Прогизналата почва потъваше под тежестта на колата. Нямаше време за съзерцание на ситуацията, нито за премисляне на шансовете; не можа дори да осъзнае колко наистина й бе необходимо да се отърве от него.

Имаше всичките основания да се страхува и да го презира. Но не желаеше смъртта му. Никому не би пожелала това. Животът, всеки живот, заслужаваше да бъде спасен.

И така, с прилив на адреналин, тя опита с голи ръце да отстрани калта и да разкъса жилавите пълзящи растения, които й пречеха да отвори вратата.

Най-накрая успя да я отвори и да я задържи в това положение. В същия момент горната част на тялото му се плъзна в протегнатите й ръце. Окървавената му глава клюмна върху рамото й. Под неочакваната му тежест тя се свлече на колене.

Обгърна с ръце гръдния му кош и го задърпа изпод кормилото. Беше истинска битка. На няколко пъти краката й пропадаха в хлъзгавата кал и тя падаше тежко назад. Но всеки път отново с мъка се изправяше, забиваше пети и с огромни усилия най-сетне го измъкна от останките на разбитата кола. Краката му едва се бяха освободили от вратата, когато машината се почувства освободена от временното си спиране и се плъзна към реката.

Кендъл разказа историята, като изпускаше собствените си мисли. Когато свърши, заместник шерифът почти се бе изправил в стойка мирно и изглеждаше, като че ли ще я поздрави по военен маниер.

— Лейди, вие вероятно ще получите медал или нещо подобно.

— Силно се съмнявам в това — измърмори тя.

Той издърпа едно тефтерче и химикалка от джоба на ризата си.

— Име?

За да спечели време, тя се престори, че не разбира.

— Моля? Вашето име?

Малобройният персонал на болницата бе достатъчно гостоприемен да ги приеме без да я подложи най-напред на попълването на формуляри и въпросници. Такова доверие и неформална процедура биха били недопустими в големите градски болници. Но в провинциална Джорджия състраданието бе на по-преден план от изискването на застрахователните карти. Това беше сериозен въпрос. До сега не бе помисляла какво ще отговаря.

Навела глава, тя започна да масажира слепоочията си като размишляваше дали да поиска нещо болкоуспокояващо, за да заглуши пулсиращото главоболие.

— Моето име? — повтори тя със запъване, молейки се някоя блестяща идея да й хрумне изневиделица. — Или името на жената, която умря?

— Нека почнем с вашето.

Тя задържа дъха си за момент, след което произнесе меко:

— Кендъл.

— Значи К-е-н-д-ъ-л? — повтори той, докато го записваше в тефтерчето.

Тя кимна.

— Много добре, мисис Кендъл. Това ли беше името и на починалата?

— Не, Кендъл е…

Преди да успее да поправи грешката на заместник шерифа, завесата излетя встрани и металните халки изскърцаха по ръждивата релса. Дежурният лекар надникна.

Сърцето на Кендъл подскочи и тя попита задъхано:

— Как е той?

Докторът се усмихна.

— Жив, благодарение на вас.

— Върна ли се в съзнание? Каза ли нещо? Какво ви каза?

— Искате ли да го видите за момент?

— Аз… предполагам.

— Ей, докторе, почакайте за секунда. Имам да й задам няколко въпроса — оплака се заместник шерифът. — Чака ни доста писмена работа, нали знаете?

— Не може ли да почакате? Тя е разстроена, а аз не мога да й дам нищо за успокоение, защото кърми.

Заместникът погледна към бебето, след това към гърдите на Кендъл. Лицето му доби цвят на презрял домат.