Лора Лей - Да изкушиш звяра

Вашингтон, окръг Колумбия

— Тази история е моя — Меринъс погледна надолу към своето семейство — седемте й братя и баща й. Гласът й беше твърд, а решителността непоколебима.

Тя знаеше, че не е особено внушителна на външен вид. С височина от метър и шестдесет, й беше ужасно трудно да убеди мъжете от семейството си, всички над метър и осемдесет, че е сериозна за нещо. Но в този случай знаеше, че няма избор.

— Не смяташ ли, че това ще ти дойде малко в повече, келеш? — Кейлъб, главен редактор на Националния форум и втори по възраст брат, се усмихна самодоволно и с превъзходство.

Меринъс отказа да се хване на въдицата. Погледът й се плъзна по дългата маса, директно към замисленото лице на баща й. Джон Тайлър беше единственият, когото трябваше да убеди, а не слабоумните му отрочета.

— Работих усилено, татко, мога да го направя — тя опита да вложи в гласа си стоманената решителност, която често беше чувала да използва най-възрастният й брат. — Заслужавам тази възможност.

Беше на двадесет и четири години, най-малкото от осем деца в семейството и единствена дъщеря. Мразеше грима, презираше роклите и социалните изяви, и често бе чувала мнението на братята си, че е разочарование за женския род. Искаше да стане журналист и повече от всичко друго на света; мечтаеше да се отличи.

Точно тя трябваше да застане пред човека, чиято снимка се намираше на масата пред нея и да види дали очите му наистина са толкова блестящо кехлибарени. Може би беше много повече жена, отколкото си мислеха останалите.

Чувстваше се обсебена — безмълвно си призна Меринъс и си помисли, че всичките й опити да го скрие, щяха да се провалят. От мига, в който видя снимката на въпросния мъж, стана нервна, паникьосана и ужасена, че враговете му ще стигнат до него, преди да изложи своето предложение пред баща си.

— Какво те кара да мислиш, че ти си най-подходящият човек за тази работа, Меринъс? — баща й се наведе напред, притискайки ръцете си към масата, а сините му очи бяха сериозни и замислени, докато я наблюдаваше.

— Защото съм жена — тя си позволи малка усмивка. — Дори само да си помислиш да вкараш някой от тези седем гиганта в една стая с него и ще получиш автоматичен отказ. Но той ще се вслуша в една жена.

— Ще я слуша или ще се опита да я съблазни? — попита остро един от братята й. — Тази идея е неприемлива.

Меринъс задържа поглед върху баща си и се помоли Кейн, най-големият й брат, да си държи устата затворена. Баща им се вслушваше в него и бе сигурна, че ако той реши, че е твърде опасно, Джон Тайлър никога нямаше да й позволи да отиде.

— Аз знам как да бъда предпазлива — каза тя тихо. — Ти и Кейн ме обучихте добре. Искам тази възможност. Заслужавам я.

И ако не я получеше, щеше да си я вземе сама. Знаеше, че братята й няма да успеят да осъществят връзка с него, но тя би могла. Жената потисна едно потрепване при мисълта. Някои биха казали, че мъжът дори не е човек. Един генетичен експеримент, създаден в епруветка и износен от сурогатна майка, който бе наследил гените на животното, с чиято ДНК е бил подобрен. Човек с всички инстинкти и ловни умения на лъв. Един напълно човешки изглеждащ мъж. Мъж, създаден да бъде жесток убиец.

Меринъс беше чела записките от експериментите и тридесетгодишния дневник на доктор Мария Моралес, която го бе износила в тялото си. Жената беше приятелка на баща й от колежа. Тя бе оставила една кутия, която да предадат на Джон, ако й се случи нещо. Затова той трябваше да реши, кой ще изпълни последното й желание.

А също и да открие сурогатния й син на мястото, което му бе посочила. Да му помогне да победи тайния Съвет по генетика и да го убеди да се разкрие, за да осигури безопасността си. Тя имаше достатъчно доказателства, за да се справи с тях. Кейн беше направил останалото. Знаеха имената на членовете на Съвета, притежаваха доказателства за участието им, всичко, освен човека, който бяха създали.

— Това е твърде опасно, за да го поверим на нея — възрази отново Кейлъб.

Останалите мълчаха, но Меринъс знаеше, че ще изкажат мненията си достатъчно скоро.

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Получавам историята или тръгвам след малоумника в тази стая, който я получи. Няма да имаш шанс.

— Това го казва жената, която отказва да слага грим или рокли? — намеси се друг брат със смях. — Скъпа, ти не притежаваш това, което е необходимо.