Лора Лей - Да изкушиш звяра

— Може би твърде много се наслаждавам на играта — ухили се той към нея. — Тя има уникален подход към историята, трябва да го признаеш.

— Или към теб — Шера премина обратно през вратата, когато той влезе в кухнята. — Док иска да те види още веднъж в лабораторията. Последните ти тестове бяха малко несполучливи и иска да ги направи отново.

— Как несполучливи? — намръщи се Калън. — Ежемесечните тестове никога не са били несполучливи.

Шера сви рамене.

— Жлезите по езика ти изглеждат увеличени.

Калън прокара езика по зъбите си, намръщвайки се на леката разлика в усещането за тях. Нищо притеснително, това се беше случвало и преди.

— Може би съм хванал настинка или нещо такова.

— Сърдечният ритъм, адреналинът, семенната течност и кръвните тестове също са несполучливи. Може да е от оборудването, но той иска още проби, за да бъде по-сигурен.

— По дяволите. Вече се нуждаем от ново оборудване? — въздъхна Калън. — Тези глупави разходи.

— Все пак ни запазва нормални — напомни му жената, докато той вадеше бутилка вода от хладилника. — Върви и му угоди, знаеш колко раздразнителен става, ако тестовете са несполучливи. Той получи пристъп на лудост миналата година, когато Тайбър изчезна нанякъде, помниш ли?

Да, Калън си спомняше. Тайбър също изглеждаше полудял през тази година. Раздразнен почти до точката на подивяване. Тогава бе изчезнал в продължение на дни, без обяснения, без оправдания.

— Да, също така си спомням, как от сметката за подновяване на машините, ненадейно изчезна половин милион — направи гримаса Калън. — По дяволите, трябва да полага повече грижи за играчките си. Това беше само преди една година.

Шера се ухили, носът й се сбърчи, нацупените й устни се изгладиха в усмивка.

— По-добре отиди при него и му позволи да вземе още проби, просто за да бъдем сигурни — подкани го тя. — Не искаме да купуваме ново оборудване заради една прищявка.

Калън поклати глава и пое бързо към подземната пещера, където се намираше лабораторията. Това не беше идеалното място да пазят тайните си, но вършеше работа. Прохладната вътрешност не беше толкова влажна, както в повечето пещери. Бе суха и солидна, имаше стабилен подводен кладенец и лесен достъп от къщата. Док бе доволен от мястото, което улесни запазването на животите им в тайна.

— Още тестове — мърмореше Калън. — Нуждая се от тях колкото и от този твърд пенис, който настоява да изчукам някоя.

Би могъл много бързо да се погрижи за този проблем и за това щеше да му съдейства всяка жена, различна от плътно долепената до него журналистка, която го дебнеше. Но не, той вехнеше като спаружена маруля, когато дори опиташе да се доближи до някоя жена, а след това скачаше като ковано желязо в мига, в който ароматът на журналистката стигнеше до него. Бе меко казано, че е неприятно.

Фактът, че тя беше единствената жена, която не можеше да има, не променяше нещата. Знаеше психологията на това. Искаше я повече заради самия факт, че не може да я има. Един журналист го дебнеше и това не беше на добре. Неговите тайни бяха много и оцеляването му зависеше от това, да ги запази. Калън се държеше в сянка, стоеше далеч от града, доколкото бе възможно, позволяваше на малко хора да го опознаят. А това означаваше, че има само една причина, поради която журналист, особено една Тайлър, ще го търси.

Сурогатната му майка и нейната проклета идея, че ако се разкрие, би могъл да постигне свобода, вероятно бе в основата на всичко. Кутията, която бе изпратила до Националния форум и своя стар приятел от колежа, Джон Тайлър, точно преди смъртта си, намекваше за данните, с които той може би разполагаше. Имаше тефтер с бележки, резултати от тестове, лабораторни резултати, ДНК, деветте ярда необходими, за да го прикрият — всичко това липсваше. Бяха се сражавали да ги опазят, през нощта, когато тя беше нападната и убита. Спориха в продължение на часове, докато останалите стояха далеч от кухнята, където те крещяха и кълняха като смъртни врагове. В крайна сметка, тя бе спечелила. Той се бе съгласил да отиде с нея в Ню Йорк в мига, в който успееше да разкара още един екип наемници далеч от себе си.

Калън и останалите отидоха, за да направят точно това. Когато се върнаха, откриха Мария в кухнята, където я бяха оставили, да лежи в собствената си кръв. И сега, една година по-късно, Меринъс Тайлър го търсеше.

Което щеше да е наред, помисли той, ако можеше просто да я изчука и да я изпрати по пътя й. Но той имаше чувството, че упоритостта и решителността, които беше зърнал в изражението й, не му дават много надежда за това.