Лора Лей - Под повърхността на звяра

Санди Хоук, Кентъки, месец юни

— По дяволите, Рони, в каква беда успя да се забъркаш този път?

Рони Андрюс се опита да потисне усмивката си, когато чу гласа на Тайбър да ехти по коридора на килиите в окръжния затвор. Тя се облегна назад на неудобното легло и опита да изглежда равнодушна. Нямаше начин да му позволи да види колко много е успял да я изплаши. А момчето можеше да бъде страшно.

Повече от метър и осемдесет високо, тялото му бе оформено със силни мускули, изражението му често бе диво и резервирано, но той можеше да накара сърцето й да тупти едновременно от страх и възбуда. Рони успяваше да се справи със страха. Възбудата бе тази, с която често имаше проблеми. За пръв път я връхлетя, когато навърши шестнадесет. Беше се засилила преди няколко месеца, след двадесет и втория й рожден ден. Имаше нощи, когато изгаряше за него и това я ужасяваше.

Рони приветства усещането на студения камък зад гърба си, който малко облекчаваше задушаващата горещина, която я заобикаляше. Топлина, която се надигаше и вътре в нея. Климатикът се бе повредил тази нощ и килиите бяха задушни. За щастие, старият Морт, тъмничаря, отвори прозорците, за да не се мъчи.

Силният звук от ботушите на Тайбър върху каменния под я накара да трепне. Той ходеше така само когато е ядосан. Рони внимателно изобрази на лицето си израз на отегчено веселие. Нямаше да му позволи да разбере, че се плаши до смърт от него, когато е ядосан.

Не че Тайбър щеше да я нарани. Знаеше инстинктивно, че той няма да вдигне ръка срещу нея. Но имаше нещо в него, когато се вбесяваше. Нещо първично, хищническо. Той не беше човек, когото би могла да рискува да дразни често.

За съжаление, бедите като че ли просто я намираха и по-често й се налагаше Тайбър да я измъква от тях, по един или друг начин. Младата жена се страхуваше, че един ден той ще се умори да бъде нейният рицар в бляскави доспехи и ще я отпише напълно.

След секунди Тайбър вече стоеше пред вратата на килията, ръцете му се подпряха на слабите бедра, а гордото му, потъмняло от слънцето лице бе намръщено. По дяволите, караше я да иска да потрие тялото си в неговото, като котка. Беше висок и мускулест, с широки рамене, а мощните му гърди се стесняваха в плосък, стегнат корем, който я изкушаваше да го докосне.

Дългите му силни крака бяха обвити от плътно прилепнали дънки и нямаше начин тя да позволи на погледа си да се плъзне… о, мамка му! Издутината между бедрата му изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска. Рони бързо вдигна погледа си обратно към лицето му. Сега очите му бяха присвити към нея, нефритенозелени, блестящи и просветващи от ярост. Младата жена преглътна мъчително. Той не беше особено доволен от нея тази сутрин.

— Не съм направила проклетото нещо! — избухна Рони и позволи на всички емоции, които той успя да предизвика у нея, да подпалят собствения й гняв. — Просто стоях там, Тайбър. Честно. Този шериф си е изгубил ума.

Тя се опита да прикрие, че се забавлява. Разбира се, той знаеше, че го лъже. Винаги разбираше кога го прави.

— Трябва да те оставя да изгниеш тук — Рони обичаше това ръмжащо нещо, което правеше, когато е ядосан. Гласът му се снижаваше и само вибрираше… като на котка. А тя имаше слабост към котки.

Младата жена извъртя очи, въпреки че мускулите на корема й потрепнаха в отговор. Буквално можеше да почувства как при този звук гърдите й набъбват, а зърната й се втвърдяват и знаеше, че Тайбър не е пропуснал реакцията й.

Внезапно изражението му се смекчи. Без гняв, без ярост. Като проклет робот. Всичко по лицето му изглеждаше толкова изопнато, толкова хладно, че я накара да потрепери. Мразеше, когато правеше така, мразеше, когато криеше всеки отговор, който вероятно я касаеше.

— Смяташ да ме освободиш или какво? — избухна тя, наранена от отстъплението му. — Тук е ужасно горещо, Тайбър, и става още повече — по повече от един начин.

Той въздъхна, клатейки глава, сякаш проблемът, в който се намираше тя, е не по-голям, отколкото е очаквал рано сутринта. Поне не беше толкова иронично, както погледа от типа „Не те познавам“, който тя така презираше.

— Би трябвало да ти нашаря задника — Тайбър се отмести, когато тъмничарят, който бе около петдесетгодишен, се ухили многозначително към Рони и отключи вратата на килията.

Рони не успя да потисне тръпката, която премина през тялото й при мрачния звук на гласа му. Може да ме пляска всеки ден, помисли си тя. Щом я докосваше. Може би той ще целуне удареното място и така щеше да направи болката по-търпима? Собствените й мисли потиснаха усмивката й, както и трепетния й отклик.