Лора Лей: Под повърхността на звяра

Рони винаги бе мразила липсата си на контрол, жадното желание, което често я караше сама да се наранява, и да разкрива емоциите си по начин, който позволява на другите да я наранят. Беше жадна и гладна за Тайбър така, както никога не е била за някой друг. Сега се нуждаеше от него повече, отколкото от въздуха, който я поддържаше жива.

— Хайде — прошепна Тайбър, а другата му ръка я придърпа по-близо. — Да видим дали не мога да напълня устата ти с нещо много по-приятно.

Преди Рони да осъзнае какво става, мъжът я прикова към седалката, надигна се над нея, като дръпна дръжката под седалката, за да я плъзне по-назад и да си направи повече място. Момичето изскимтя, взирайки се в него със замаяно недоверие, докато той се настаняваше между бедрата й, а твърдата гореща топлина на покрития му пенис се намести съвършено към тялото й.

— Тайбър… — тогава утробата й се сви. Почувства желанието като удар в долната част на корема си, който открадна дъха й и я остави без въздух.

— Почувствай ме, Рони — нареди мъжът дрезгаво, притискайки се към нея. Очите му потъмняха още повече, когато тя усети как влагата се излива между бедрата й. Да го почувства? Как би могла да направи нещо друго?

Усещането бе прекалено силно. От гърлото й се отрони накъсан вик, когато се изви към него, усещайки пулсирането на гърдите си, набъбването на клитора. Ръцете й го уловиха за раменете, Тайбър се стегна над нея, а изражението му се превърна в болезнена гримаса, когато погледна надолу.

— Обзалагам се, че си толкова тясна, че няма да издържа и минута вътре в теб — гласът му бе дрезгав, възбуждащ сетивата й по начин, по който тя никога не би могла да си представи.

— Разбери — Рони едва намираше сили да диша, камо ли да говори, но се насили да произнесе думата. Сега се нуждаеше от него с опустошаваща жажда, която не можеше да прогони.

Едно докосване. Това бе всичко, което й трябваше. Само едно негово докосване, за да унищожи целия самоконтрол, който имаше.

Ръцете й се спуснаха на кръста му, уловиха тениската и я издърпаха от дънките, в отчаяно желание да го докосне, да го вкуси. Искаше да прокара пръсти надолу по гърдите му, да изследва твърдите мускули на корема му, да събуе дънките му и да види дали пенисът му е толкова голям и твърд, както го усещаше.

— Вътре — мъжът наведе глава към шията й, устните му се плъзнаха в долната част, дъхът му бе горещ и тежък срещу плътта й. — Отказвам да те чукам в проклетия пикап като някакъв хлапак.

— Имам нужда да те докосна — ръцете й се притиснаха към кожата му, пръстите й се извиха срещу топлината му, сетивата й се изостриха до крайност от коприненото усещане на малките нежни косъмчета, покриващи това, което тя смяташе за неокосмени гърди.

Тайбър потрепна и от гърлото му се изтръгна чисто първично ръмжене, когато ръцете й се плъзнаха към корема му, а след това и към колана на дънките му. Пръстите й напипаха широката катарама, а погледът й прикова неговия, докато измъкваше кожата през металната тока.

— Не. Не по този начин — ръката му покри нейната, въпреки, че бедрата му се притискаха силно към женствеността й. — Не по този начин, Рони. Разкарай задника си от онзи гараж и помисли за това. Помисли внимателно и задълбочено, бейби, защото ти обещавам, че след като вляза в теб, така ще те чукам… Силно и дълбоко, без милост. И проклет да бъда, ако ти позволя някога да си тръгнеш от мен, след като го направя. Така че е по-добре да си напълно сигурна, че искаш това.

Тайбър се отдръпна от момичето, като изпъшка от усилието, което му костваше. Желаеше я. Мисълта нахлу в съзнанието й, както удоволствието разпали тялото й. Рони погледна нагоре към него, изумена и малко изплашена, но повече от готова да му даде това, което искаше от нея.

— Трябва да се махнеш оттук, преди да те изнасиля — мъжът се върна обратно на своята седалка, без да я изпуска от поглед, докато тя сядаше отново. — Отвори гаража вместо мен. Ще се върна по-късно. И направи каквото ти казах, Рони. Бъди сигурна. Защото след като те взема, няма измъкване. Запомни го добре. Това е последният ти шанс, бейби. Няма да имам сили да ти дам друг.

— Аз не искам да бягам — Рони обеща на себе си, че няма да се моли, но Бог знаеше, че я делят секунди от това.

Тайбър дишаше тежко и затруднено. Лицето му бе зачервено, а очите му блестяха от силна, безсрамна похот.

— Ще се върна тази вечер. Ако ще става това, искам да го направим по правилния начин. И да бъдеш абсолютно сигурна.