Лора Лей: Под повърхността на звяра

— Напляскай ме, татенце — провлече леко тя, като се надигна от леглото и тръгна към отворената врата.

Тайбър изсумтя възмутено.

— Баща ти очевидно е занемарил възпитанието ти, докато е бил тук, иначе нямаше да ме изкушаваш толкова.

Рони мина покрай него и се приближи до мястото, където шерифът бе захвърлил чантата й миналата вечер — на бюрото на стария Морт. Тя обърна гръб на Тайбър, извивайки кръста си, за да я вдигне. Усети погледа му върху задните си части като ласка.

Когато се изправи, Рони преметна дръжката на рамото си и се обърна към него с лъчезарна усмивка.

— Готова съм, когато и ти. Мислиш ли, че Шера ще ми позволи да остана при нея за известно време? Тази стара къща става скучна през лятото.

Ако трябваше да бъде честна, бе по-скоро ужасяваща. Рони не знаеше кой си прави малки шеги с нея напоследък, но щеше да разбере. Можеше да сгреши веднъж или два пъти за това кои са виновниците, както стана миналата вечер, но рано или късно щеше да разбере.

Твърдият поглед, с който я стрелна, я увери, че дори тази малка лъжа не е убягнала от вниманието на Тайбър. Той знаеше дяволски добре, че тя няма да иска да остане при сестра му, ако не е изплашена до смърт. Рони обмисляше да го помоли да й позволи да остане в неговия дом. Но знаеше слабостта си към него и се страхуваше, че ще го помоли да я докосне. Тихото уединение и интимност на дома му щеше само да разбие контрола, за който се бореше толкова силно. Не искаше да моли за докосването му. Не искаше да рискува да разбие сърцето си, когато той я отхвърлеше.

Тази реакция към него бе излязла извън контрол, призна младата жена. Обвиняваше за това липсата си на социални умения и страхът й от срещи през годините. Никога не знаеш кога един човек наистина иска да излезе с теб или кога се опитва да намери начин да се добере до баща ти. За съжаление, тя така или иначе често плащаше за безбройните престъпления, както дребни, така и углавни, които баща й, Реджиналд, бе извършил.

— Шера е извън града тази седмица — Тайбър улови ръката й здраво, когато тя се опита да мине отново покрай него. — От колко време не си яла?

Рони знаеше, че е отслабнала през последния месец. Страхът и тревогата бяха повлияли на апетита й.

— Ами, от вчера — тя се опита да се измъкне с тази лъжа, но по стягането на пръстите му върху горната част на ръката си, разбра, че се е провалила. — Хайде, Тайбър, спаси ме като добро момче, сега просто ще се прибера вкъщи и ще щракам с пръсти няколко дни, докато преодолееш гнева си. Имам ли още работа? — Рони погледна назад към него, когато тази мисъл я удари. Нуждаеше се от тази работа.

— Трябва да се върнеш на училище, а не да работиш в този мръсен гараж — озъби се Тайбър, извеждайки я навън към пикапа си. — Кога ще се върне баща ти?

— Проклета да съм ако зная — въздъхна тя, изпитвайки съжаление при мисълта за колежа. Не че не искаше да отиде, по дяволите. Но трябваше и да се яде. Двете неща не вървяха добре заедно. — Оставил е бележка, че ще се обади. Оттогава не съм го виждала.

Не че й пукаше наистина дали ще го види скоро. Дори когато баща й си беше у дома, тя бе самотна. Освен ако той не се нуждаеше от пари, а тя нямаше никакви. Тогава нещата наистина ставаха интересни.

Тайбър отвори вратата на камиона, без да изпуска ръката й. Рони погледна към него, преглъщайки трудно при израза в очите му. Те бяха по-тъмни от обикновено, блестяха от някаква емоция, която накара възбудата да плъзне по тялото й, бедрата й да изтръпнат, а вагината й да се свие. Поне веднъж, мъжът я виждаше като нещо повече от досадно малко дете.

— Какво се случи миналата вечер? — о-хо. Тайбър използваше този тон, когато държеше на всяка цена да научи нещо. Този тон разтуптяваше сърцето в гърдите й и караше кръвта й да препуска силно и бурно във вените й.

Рони сви небрежно рамене.

— Някакви момчета си правят шеги, най-вероятно. Знаеш какви са.

Тайбър запази мълчание няколко дълги секунди.

— Какво-се-случи? — отново се появи този шибан грохот.

Тя потрепери.

— Някой се опита да проникне в къщата — младата жена понечи да се дръпне, но нямаше начин да се освободи от него. — Гоних ги до главния път, преди да успея да стрелям. След това стрелях. За съжаление или преподобния стар Грегъри бе този, който се опита да влезе в дома ми, или аз стрелях по грешната кола. Още не мога да разбера как успяха да избягат от мен.

Тя не бе стреляла с намерението да убие някого. Искаше само да ги осакати малко. За щастие преподобният изглежда имаше чувство за хумор и настоя само за една нощ в затвора, за да я накара да си научи урока. Това не бе първата й нощ там. И се съмняваше, че ще е последната.