Лора Лей - Белегът на Мегън

Те бяха създавани, не раждани. Те бяха обучавани, не отглеждани. Не беше предвидено в живота си да бъдат свободни, да се смеят, да играят или да обичат. Те бяха мъже и жени, с души изковани в огъня на ада.

Джонас Уайът се загледа в документите пред себе си — досиетата на Породите и техните половинки, мъже и жени, които бяха открили нещо уникално. Една връзка, различна от всичко, което повечето хора биха могли да познаят или разберат. Връзка, която сега много лесно можеше да обърне общественото мнение срещу тях.

Те бяха Породи. Деца на генетиката, намерили по някакъв начин милостта на Господ, или на каквото и да е там божество. Те бяха оцелели, не само въпреки генетичните изменения, но и въпреки жестокостта на техните създатели, която се беше стоварвала върху тях в продължение на десетилетия.

Съветът по генетика.

Младият мъж прокара пръсти през късата си, по войнишки подстригана коса и въздъхна тежко, а татуировката на скалпа му настръхна под късите косъмчета. Ф2-07. Обозначението на неговата лаборатория и реда на раждането му, което Съветът по генетика му бяха поставили.

Съветът по генетика, създаден преди повече от век; група от най-великите учени — биологични, физиологични и генетични експерти в света по онова време. Те бяха финансирали първата лаборатория, бяха започнали първите експерименти. Чудовища без съвест, угризения и милост.

Мъжът направи гримаса, когато се надигна от стола си и тръгна към широкия прозорец в другия край на кабинета си. Оттам той се загледа в безукорната, добре поддържана морава пред федералната сграда на Отдела по делата на Породите, разположен там.

Пъхна ръце в джобовете на панталоните си, взирайки се в образа си, отразен върху стъклото. По войнишки изправени, изпънати назад рамене; сиви копринени панталони и бяла риза обгръщаха удобно широкоплещестото му тяло. Той не изглеждаше не на място. В добрите си дни, се чувстваше не на място.

Днес не беше добър ден.

Под него уличното движение стигаше до перфектно поддържаните тревни площи и оградата от ковано желязо. Отгледани с внимание дървета изпъстряха моравата, а в ленивата сянка, която хвърляха, бяха разположени малки бели циментови пейки. Лятото беше в разгара си, вълни от топлина се разливаха по тротоарите и улиците на този пейзаж.

Столицата беше по-оживена от всякога, а политическото блато, което Джонас беше прегазвал толкова ефективно през последните месеци, беше по-дълбоко, отколкото когато и да било. Но той можеше да усети как сега го привлича по начини, както никога преди, и изпробва силно лоялността му, напомняйки му за неговите ограничения. Не обичаше да му напомнят за тях.

Той самият беше Порода. Сто и десет килограма — два метра твърда мощ на Лъвска порода и усъвършенствани инстинкти. Беше създаден да убива, не да преговаря. Но още в ранните години от живота си беше научил изтънченото изкуство на политиката, маневрирането, лъжата и изопачаването на истината. Беше се изучил толкова добре, че бе заел тази позиция с такава лекота, сякаш не му струваше никакви усилия. Беше ли той онова, от което се бе стремил да избяга? Чудовище, живеещо като човек?

Може би.

Лъвската порода беше първата създадена. Подбраните мъжка сперма и женска яйцеклетка бяха дошли от силни, яростни кръвни линии. Индианци — най-вече апахи или навахо — ирландски, шотландски, немски. Списъкът понякога изглеждаше безкраен. Веднъж избрани, те биваха променяни. Генетиците са мислели, че най-накрая са изолирали ДНК-то, което контролира определени аспекти на поведение или слабости. Човешките недостатъци били заменени с животинска сила и инстинкти.

Изключителен слух, обоняние и примитивно осъзнаване. Повишена мощ, издръжливост и съвършена мускулатура.

Генетиците бяха създали това, което смятаха, че е идеалният войник. След това бяха започнали да ги обучават.

От раждането си създанията не познаваха нито обич, нито милост. Те бяха изследвани, експериментираха върху тях, тласкаха ги до границите на духа и след това — отвъд тях.

Джонас прокара пръсти по лицето си, припомняйки си жестокостите, ужасите от лабораториите. Породи, убивани за най-малките провинения, малтретирани толкова, че мнозина умираха, крещящи в агония, докато кръвта им оцветяваше твърдите каменни подове на лабораторията. Това, което правеха с мъжете, беше достатъчно лошо. Онова, което правеха с жените…