Натаниел Хоторн: Белегът

Във втората половина на миналия век живееше учен, изтъкнат г познавач на всички естествени науки, който не много преди началото на нашата история бе извършил експеримент в духовната област, по-привлекателен от какъвто и да било химически опит. Той остави лабораторията на грижите на един помощник, изми саждите от красивото си лице, изтърка киселинните петна от пръстите си и убеди една хубава жена да му стане съпруга. По времето, когато сравнително наскоро откритото електричество и други подобни вълшебства на Природата сякаш проправяха пътища към царството на чудесата, не бе нещо необикновено любовта към науката да съперничи на любовта към жена по дълбочина и всепоглъщаща енергия. Високо развитият интелект, духът, въображението и дори сърцето можеха да намерят подходяща храна в занимания, които, както вярваха някои от най-разпалените им привърженици, щяха да ги издигнат от едно високо стъпало на знанието към друго до момента, в който ученият щеше да сложи ръка върху тайната на съзидателната сила и може би да изгради за себе си нови светове. Не знаем дали Ейлмър вярваше до такава степен в неизбежното овладяване на Природата от човека. Все пак, той се бе посветил на научните изследвания така изцяло, че надали можеше да бъде отклонен от някакво друго увлечение. Любовта към младата му жена можеше да излезе по-силна, но само ако се вплетеше в любовта му към науката и присъединеше към нея собствената си мощ.

И така, бе сключен подобен съюз. Той се съпътствуваше от наистина забележителни и дълбоко поучителни последици. Един ден наскоро след сватбата Ейлмър седеше загледан в жена си с тревожно изражение, което се изостряше все повече и повече, докато накрая той проговори:

— Джорджиана, не ти ли е идвало наум, че петънцето на бузата ти може да се премахне?

— Бога ми, не — отвърна тя с усмивка, но усетила сериозността на тона му, дълбоко се изчерви. — Да си кажа право, то толкова често е било наричано чар, че аз бях достатъчно глупава да го приема за истина.

— Е, може би върху друго лице би било така — отговори съпругът й, — но не и на твоето. Не, любима моя Джорджиана, Природата те е създала до такава степен съвършена, че този нищожен недостатък, който не сме сигурни дали да определим като недостатък или красота, ме огорчава, защото е видим белег на земното несъвършенство.

— Поразява ли те, любими! — възкликна дълбоко наранената Джорджиана, изчерви се от внезапен гняв, а после избухна в сълзи. — Защо тогава ме изведе от бащиния дом? Ти не можеш да обичаш нещо, което те огорчава!

За да обясним този разговор, трябва да споменем, че по средата на лявата буза на Джорджиана имаше самотно петънце, дълбоко врастнало в плътта на лицето й. То имаше багрен оттенък, който открояваше дефекта върху здравия розов тен. Когато се изчервяваше, то постепенно ставаше по-незабележимо и накрая изчезваше в победоносното нахлуване на кръвта, окъпала цялата буза в прекрасна руменина. Но ако някое преходно чувство я накараше да побледнее, петното се появяваше отново — пурпурен белег върху сняг — и на Ейлмър понякога му се струваше, че неговата яркост е направо ужасна. По форма то доста напомняше съвсем мъничка човешка длан. Поклонниците на Джорджиана бяха принудени да казват, че някоя фея е докоснала с мъничка длан бузата на детето при раждането му и оставила отпечатък като знак на магическата й сила, която щеше да й даде такава власт над всички сърца. Мнозина отчаяни обожатели биха рискували живота си за правото да докоснат с устни загадъчната длан. Няма защо да крием все пак, че отпечатъкът от дланта на феята създаваше у околните впечатления, които в зависимост от нагласата им твърде се различаваха. Някои по-придирчиви — те бяха всички от собствения й пол — твърдяха, че кървавата длан, както предпочитаха да наричат петънцето, доста разваля впечатлението от красотата на Джорджиана и дори прави лицето й грозно. Все едно да кажеш, че една от ония малки синкави точици, които понякога се появяват в най-фините мрамори, използувани за ваене на статуи, може да превърне Ева на Пауърз в чудовище. При мъжете петънцето или усилваше възхищението им, или ги караше да се задоволят с пожеланието то да не съществуваше, та светът да притежава жив образец на съвършена красота, лишен и от най-малък недостатък. След като се ожени — понеже преди това бе мислил малко или никак по въпроса — Ейлмър разбра, че попада във втората категория.