Натаниел Хоторн - Белегът

— Отвори вратата на бодуара, Аминадаб — каза Ейлмър, — и запали една ароматична свещичка.

— Слушам, господарю — каза Аминадаб, като гледаше втренчено безжизненото тяло на Джорджиана. После добави полугласно: — Ако беше моя жена, никога не бих се лишил от тоя белег.

Когато Джорджиана дойде в съзнание, усети че диша в атмосфера, проникната от остър аромат, чиято нежна мощ я бе извадила от подобния на смърт припадък. Гледката наоколо напомняше съновидение. Ейлмър бе превърнал опустошените, мръсни, мрачни помещения, в които бе прекарал най-хубавите си години, увлечен от непонятни изследвания, в последователно свързани красиви стаи, напълно подходящи да станат усамотени покои на една очарователна жена. По стените бяха окачени великолепни завеси, които им придаваха едновременно величественост и грация, непостижими за който и да било друг образец на вътрешната украса. Богато украсените им тежки дипли се спускаха от тавана към пода, скриваха всички ръбове и чупки и като че ли ограничаваха гледката от безкрайността на пространството. В очите на Джорджйана всичко това изглеждаше като някакъв дворец в небесата. Ейлмър бе спрял, достъпа на слънчевите лъчи, които биха пречили на химическите му опити, и бе поставил ароматични лампи, които горяха с пламъци в най-различен оттенък, но всички се сливаха в едно меко, пурпурно сияние. Той коленичи до жена си и я загледа сериозно, но без тревога, защото бе уверен в науката си и имаше усещането, че е по силите му да очертае около нея магически кръг, в който никакво зло не би могло да проникне.

— Къде съм? О, спомням си — проговори немощно Джорджйана и постави ръка върху бузата си, та да прикрие ужасния белег от погледа на съпруга си.

— Не се страхувай, скъпа моя — възкликна той. — Не се дърпай от мене! Повярвай ми, Джорджйана, аз дори се радвам на този единствен недостатък, понеже отстраняването му ще донесе такова блаженство.

— О, мили, смили се над мен! — тъжно отвърна жена му. — Моля те, не го поглеждай пак. Никога няма да забравя онова конвулсивно потръпване.

За да се утеши Джорджйана и да освободи съзнанието й от бремето на реалния свят, Ейлмър приложи някои от развлекателните и незначителни тайни, които науката му бе открила наред със задълбочените. Въздушни фигури, съвсем безплътни представи и нематериални създания на красотата се явяваха пред нея, танцуваха и оставяха за миг следите си върху лъчи от светлина. Макар да имаше известна мъглява представа за начина, по който се постигат тия оптически ефекти, илюзията бе почти толкова пълна, че й внушаваше увереност във властта на съпруга й над света на привиденията. Когато пък усети желание да надзърне вън от това уединено място, мислите й сякаш бяха прочетени и по някакъв екран започнаха да пробягват един след друг образи от външния свят. Пейзажите и образите на действителността бяха съвършено възпроизведени, но с онези омайващи и все пак неподлежащи на описание различия, които винаги правят една картина или образ много по-привлекателен от оригинала. Когато това му омръзна, Ейлмър я помоли да погледне един съд, в който имаше малко пръст. Тя го послуша с известно безразличие отначало, но скоро с удивление съзря как кълнът на някакво растение се надига от почвата. След него се появи стройно стебло, постепенно се развиха листа, а сред тях едно съвършено и прекрасно цвете.

— Фантастично е! — извика Джорджйана. — Не смея да го докосна.

— Не, откъсни го — отвърна Ейлмър, — откъсни го и вдъхни краткотрайния му аромат, докато още може. След миг цветето ще увехне и от него няма да остане нищо освен кафявите му спори. От тях пак ще се продължи родът пак така недълговечен.

Едва Джорджйана докосна цветето и цялото растение посърна, листата му почерняха като въглища, сякаш поразени от огън.

— Твърде силен бе възбудителят — промълви Ейлмър замислено.

За да компенсира този неуспешен опит, той предложи да изработи портрета й по изобретен от него научен начин. Това щеше да стане посредством светлинни лъчи, насочени към плоча от полиран метал. Джорджйана се съгласи, но когато погледна резултата, с уплаха откри, че контурите на портрета са размазани и неясни, докато контурите на една мъничка длан личаха на мястото на бузата й. Ейлмър грабна металната плоча и я хвърли в един съд с разяждаща киселина.

Както и да е. Той бързо забрави тези горчиви неуспехи. В промеждутъците на изследванията и химическите експерименти той идваше при нея зачервен и изтощен, но изглеждаше въодушевен от присъствието й и с пламенни слова описваше възможностите на своето изкуство. Запозна я с историята на дългата династия алхимици, прекарали толкова много векове в търсене на универсалния разтворител, способен да превърне в злато всеки евтин и непотребен елемент. Ейлмър като че ли вярваше, че по силата на простата научна логика, общо взето откриването на това дълго търсено средство бе в границите на възможното, „но“ добави той, „учен отишъл толкова далеч, че да добие тази власт, ще е постигнал толкова дълбоки познания, че не би паднал дотам да я използува“. Не по-малко странни бяха и схващанията му за елексира на живота. Той направи повече от намек, че може ако иска да приготви течност, която би удължила живота с години, може би неограничено, но това би предизвикало в природата несъответствия, които цял свят и на първо място погълналият универсалния цяр, биха проклели.