Натаниел Хоторн - Кроткото момче

Неколцина от така наречените квакери 1 1 Членове на сектата „Религиозно общество на приятели“, основана от Джордж Фокс около 1650 година. — Б. пр. , движени според собствените им думи от вътрешен духовен порив, се появиха в Нова Англия през 1656 година. Понеже репутацията им на хора със загадъчни и вредни принципи се бе разпространила преди да дойдат, пуританите веднага решиха да забранят и да препятствуват по-нататъшното проникване на новопоявилата се секта. Мерките, с които възнамеряваха да очистят земята си от ереса обаче, макар и повече от енергични, се оказаха напълно безуспешни. Квакерите, които смятаха гоненията за небесен зов към стълба на изпитанията, проявиха свята храброст, непозната на самите пуритани, които бяха избягнали неприятностите, като отидоха в затънтените пущинаци да изповядват мирно религията си. Удивително бе обстоятелството, че всяка нация по земята отхвърляше скитащите се ентусиасти, проповядващи мир сред всички хора, и все пак мястото с най-много неприятности и опасности за тях (и поради тая причина най-привлекателно) се оказа заливът Масачузетс.

Глобите, арестите и побоите, раздавани с щедра ръка от благочестивите ни предци, всеобщата неприязън, толкова силна, че бе оцеляла сто години след края на преследванията, били за квакерите такава притегателна сила, каквато за светски мислещите люде биха били покоят, почестите и наградите. Всеки пристигнал европейски кораб докарваше нови групи на сектата, горящи от нетърпение да понесат гоненията, чиито жертви се надяваха да станат. А когато чрез големи глоби на капитаните бе внушено да не ги качват на корабите, те започнаха да предприемат продължителни обиколни пътешествия през индианските земи и да пристигат в провинцията сякаш носени от свръхестествена сила. Техният ентусиазъм, доведен почти до безумие от отношението, което срещаха, ставаше причина за прояви, противоречащи както на правилата за благоприличие, така и на здравия религиозен разум и представляващи поразителен контраст, сравнени с кроткото и благопристойно поведение на колегите им по секта, живеещи днес. Повелите на Духа, достъпни само за душата, които не подлежат на оценка от човешкия разум, станаха оправдание за най-непристойни прояви, които сами по себе си напълно заслужаваха умереното наказание с пръчки. Тези изстъпления, както и преследванията, които бяха едновременно техни причини и следствия, продължиха да се множат, докато през 1659 година правителството на Масачузетс увенча двамина члена на квакерската секта с венеца на мъченичеството.

Неизличими петна кръв залепнали по ръцете на всички, дали съгласието си за това действие, но огромна част от ужасната отговорност трябва да легне върху плещите на човека, оглавявал тогава правителството. Бил ограничен и зле образован, а безкомпромисният му фанатизъм се разгарял от зловещи, бурни и неудържими страсти. Той употребил цялото си влияние по грозен и неоправдан начин, за да постигне смъртта на фанатизираните квакери, а цялото му поведение спрямо тях било белязано от зверска жестокост. Квакерите, чието чувство за мъст не ставало по-малко дълбоко от това, че нямало външна изява, запомнили за бъдни времена този човек и помощниците му. Историкът на сектата твърди, че по Божия воля проклятие легнало върху земите около „кървавия град Бостон“, така че нито едно зърно да не покълне в тях. Изправен пред гробовете на някогашните угнетители, той тържествуващо изброява божите наказания, които ги поразявали в дълбока старост и в смъртния им час. Съобщава ни, че умирали внезапно, от насилствена смърт или обзети от безумие. Нищо обаче не е в състояние да надмине горчивата подигравка, с която отбелязва гнусната болест и „смъртта, причинена от скапване“ на свирепия и жесток губернатор.

Привечер в оня есенен ден, станал свидетел на мъченичеството на двамината мъже от квакерската секта, някакъв пуритански заселник се прибираше от столицата в близкия провинциален град, където живееше. Въздухът бе хладен, небето ясно, а мудно настъпващата тъмнина се разсейваше от лъчите на младата луна, която почти докосваше линията на хоризонта. Когато стигна покрайнините на града, пътникът, човек на средна възраст, загърнат в сиво шаячно палто, ускори крачките си, тъй като между него и дома му лежаха почти четири мили скучен път. Ниските къщи със сламени покриви бяха пръснати край пътя на значителни разстояния една от друга и тъй като местността бе заселена едва преди тридесетина години, пространствата, покрити с девствен лес, не отстъпваха по площ на обработената земя.