Натаниел Хоторн: Кроткото момче

— Губернаторът и неговите могъщи хора — говореше тя, — се събраха и като се посъветваха помежду си, казаха: „Какво да ги правим тия хора? Тия хора, дето са дошли в тая земя, за да порицаят нейните неправди?“ И ето! В съвещателната стая влиза дяволът, приличен на хром мъж, нисък на ръст, облечен в черно, с изкривено потъмняло лице и светли, наведени надолу очи. И застава той сред управниците, да, ходи насам-натам, като шепне на всеки. И всеки подлага ухо, защото думата е: „Убий! Убий!“ Но аз ви казвам — тежко на тия, които убиват! Тежко на тия, които проливат кръв на светци! Тежко на тия, които убиха съпруга и прогониха детето, невръстното дете, да се скита бездомно, гладно и замръзнало, докато загине. А майката оставиха жива в жестокостта на деликатното си милосърдие! Тежко им докато са живи, проклети да са радостта и насладата в сърцата им! Тежко им в смъртния час, независимо дали ще настъпи с насилие и кръв или след дълги и мъчителни страдания! Тежко им в мрака на къщата, в тлена на гроба, когато децата на децата ще проклинат праха на отците! Тежко им, тежко им, тежко им в деня на Страшния съд, когато всички преследвани и всички избити в тази кървава земя, и бащата, майката и детето, ще ги чакат в деня, от който не могат да се изплъзнат! Семена на вярата, семена на вярата, вие чиито сърца се движат от сила, която ви е непозната, станете, измийте от ръцете си тази невинна кръв! Надигнете глас, вие, избрани, извикайте високо и призовете проклятие и божи съд заедно с мене!

След като даде по този начин отдушник на злостния поток, който погрешно бе взела за вдъхновение, жената млъкна. Зовът й бе последван от истеричните писъци на няколко жени, но присъствуващите общо взето не бяха увлечени от потока на нейните чувства. Те стояха втрещени, заседнали по средата на бурно течение, което ги оглушаваше с рева си, но не можеше да ги помести със силата си. Духовникът, който до тоя миг не можеше да прогони узурпаторката от катедрата другояче освен със сила, сега се обърна към нея с тон на справедливо негодувание и със съзнание за законната си власт:

— Слез долу, жено, от светото място, което осквернЯваш — каза той. — В божия дом ли трябваше да дойдеш да изливаш нечистотиите от душата си и внушенията на дявола? Слез и помни, че смъртната присъда тегне върху ти. Да. И ще бъде изпълнена, па макар и само заради днешните ти дела.

— Отивам си, приятелю, отивам си. Казах каквото имах да казвам — отвърна тя с отпаднал и даже омекнал глас. — Изпълних задачата си към тебе и твоите хора. Възнагради ме с камшик, затвор или смърт, тъй като ти е позволено.

Слабостта, породена от бурния изблик, правеше стъпките й несигурни, докато слизаше по стъпалата на амвона. През това време хората се суетяха насам-натам по пода на помещението, шепнеха помежду си и поглеждаха към натрапницата. Мнозина разпознаха сега в нея жената, която нападна губернатора със страховити слова, когато той мина край прозореца на затвора й. Знаеха също така, че бе осъдена на смърт и се спаси единствено чрез принудително изгнание в пущинаците. Новото й безчинство, с което предизвика съдбата си, сякаш правеше по-нататъшната снизходителнос г невъзможна, така че един мъж във военна униформа заедно с някакъв здравеняк с по-нисък чин се насочиха към вратата на божия дом да чакат идването й. Нейните нозе едва докоснаха пода обаче, когато се случи нещо неочаквано. В този миг на смъртна опасност за нея, когато всеки поглед бе смръщен със смъртна заплаха, едно малко свито момче си проби път напред и се хвърли да прегърне своята майка.

— Аз съм тук, мамо. Това съм аз. И аз ще дойда с тебе в затвора — възкликна то.

Тя го гледаше с недоверчив и почти уплашен израз, защото знаеше, че момчето е прогонено да загине и не се бе надявала да види лицето му пак. Страхуваше се навярно, че това е някое от щастливите й видения, с които възбуденото въображение често я бе мамило в самотата на пустинята или в затвора. Но когато усети топлината на ръката му в своята и чу неумелото детинско красноречие, даващо израз на неговата любов, тя започна да разбира, че все още е майка.

— Благословен да си, сине мой — ридаеше тя. — Сърцето ми бе изсъхнало. Да, бе мъртво заедно с тебе и твоя баща. А сега тупа, както когато за пръв път те притиснах до гърдите си.

Тя коленичи и го запрегръща, а радостта, за която не можеше да намери слова, се изливаше в накъсани фрази, като мехурчета, бликащи, за да изчезнат на повърхността на някой дълбок извор. Мъките от минали години и още по-страшната опасност, която бе близо, не оставяха и най-малка сянка върху безоблачния бързотечен миг. Скоро обаче присъствуващите забелязаха върху лицето й промяна — съзнанието за печалното й положение се бе върнало и скръбта прати сълзи в изворите, отворени от радостта. От думите, които мълвеше, можеше да се помисли, че избликът на естествена любов за миг е позволил на съзнанието й да разбере своите грешки и да проумее колко се е отдалечила от своя дълг като е следвала повелите на необуздания фанатизъм.