Натаниел Хоторн: Кроткото момче

Вътрешният вид на дома бе неприветлив. Ниският таван неизмазаните стени, голите греди и лишеният от драперия амвон не предлагаха нищо, което да възбуди религиозната страст и което без такава външна подкрепа често пъти си остава заспало в сърцето. Подът на помещението бе зает от дълги пейки без тапицерия, които изпълняваха ролята на молитвени банки, а широката пътека служеше да разделя мъжете от жените, като не можеше да бъде преминавана от никой освен от деца под определена възраст.

Ппърсън и Дороти се разделиха при входа на молитвения дом, а Илбрахим, тъй като беше под горната граница, остана на грижите на последната. Сбръчканите злонрави старици се загръщаха по-плътно в ръждиво-червените си наметала, когато край тях минаваше Илбрахим, и даже хубавичките девойки като че се бояха да не се заразят. Мнозина смръщени старици се надигаха от местата си и обръщаха противните си и грозни лица към кроткото момче, сякаш неговото присъствие оскверняваше храма. То бе мила небесна рожба, загубила своя дом, а всичките жители на този жалък свят затвориха срещу му нечистите си души, отдръпваха оцапаните с пръст свои дрехи от допира му и заявяваха: „Ние сме по-благочестиви от тебе.“

Илбрахим седеше до осиновителката си и като я държеше здраво за ръката, доби благоприличен и сериозен вид, какъвто би подхождал на човек със зрели разбирания и утвърдени вкусове, попаднал в храм, посветен на религия, която не признава, но която се чувствува длъжен да уважава. Службата още не бе започнала, когато вниманието на момчето бе привлечено от едно обстоятелство, на пръв поглед незначително. Една жена, закрила лице с качулка и с наметало, плътно загърнало тялото й, бавно премина по широката пътека и седна на първата пейка. Слабият руменец изчезна от лицето на Илбрахим, нервите му се изопнаха, не можеше да отдели поглед от загърнатата фигура.

Когато встъпителната молитва и химн бяха изпети, свещеникът се надигна и като обърна пясъчния часовник, поставен до голямата Библия, започна проповедта си. Бе вече мъж на години с бледо изострено лице, а посивелите му коси бяха плътно притиснати от черна кадифена шапчица. Като младеж той бе усвоил на практика науката на религиозните гонения от архиепископ Лоод 4 4 Архиепископ Уилям Лоод (1573–1645) — Кентърберийски архиепископ и противник на пуританите. Екзекутиран за държавна измяна. — Б. пр. и сега не бе склонен да забрави урока, срещу който бе роптал някога. Като постави често обсъжданата тема за квакерите, той направи историческа справка за сектата и описа нейните догми, в които преобладаваха грешките, а предразсъдъците изопачаваха онова, което бе истина. Спомена последните мерки срещу квакерите в провинцията и предупреди слушателите с по-неустойчива вяра да не се съмняват в справедливостта на жестокостта, която богобоязливите управници най-подир бяха принудени да приложат. Говори за опасността от съжалението — в някои случаи препоръчителна християнска добродетел, но неприложима към тази зловредна секта. Отбеляза, че дяволската им упоритост в погрешния път е такава, че дори малките деца, сукалчетата, били закоравели и отчаяни еретици. Заяви, че никой не бива да се опитва да ги покръства без специална небесна повеля. Иначе, когато им протегне ръка да ги издърпа от блатото, той сам ще потъне в най-големите му глъбини.

Почти всички песъчинки на втория час бяха вече в долната половина на часовника, когато проповедта свърши. Последва я одобрителен шум и духовникът, след като изпя един химн, седна на мястото си с доста самодоволен вид и се зае да изучава резултата от своето красноречие по лицата на хората. Но докато във всички кътчета на помещението се настройваха за песен, случи се нещо, което макар и не дотам необичайно за времето си в тази провинция, още не бе ставало в енорията.

Загърнатата жена, която до тоя миг бе седяла неподвижна в първия ред на слушателите, сега се изправи и с бавна, величествена и уверена стъпка се заизкачва по стъпалата на амвона. Вибрациите на новородената хармония утихнаха, негово светейшество седеше безмълвен и поразен почти до ужас, а тя отвори вратичката и се изправи пред свещената катедра, от която току-що бяха прогърмели неговите клетви. След това се освободи от наметалото и качулката и се появи в най-необичайно одеяние. Безформена власеница бе стегната около кръста й с възлеста връв. Гарвановата й коса падаше върху раменете, а чернотата бе набраздена от светли ивици пепел, с която бе посипала главата си. Веждите й, тъмни и ярко очертани, добавяха към мъртвешката бледност на един образ, който, измършавял от нужда и набразден от вдъхновение и неизвестни мъки, не бе запазил и следа от някогашна хубост. Фигурата стоеше загледана строго в събранието и не последва нито звук, нито някакво движение освен едно слабо потрепване, което всеки забеляза у съседа си, но почти не усети у себе си. Накрая, когато й дойде вдъхновението, тя заговори. В първите мигове с тих глас и не винаги Достатъчно ясно. Речта й разкри едно въображение безнадеждно уплетено с разума. Беше неясна и непонятна натруфена реч, която въпреки това сякаш обгръщаше сърцето на слушателя с някаква собствена атмосфера и вълнуваше чувствата му по начин, несвързан с думите. Докато говореше, красиви, но неясни образи се появяваха от време на време — като блестящи предмети, понесени от мътна река. Или пък някоя силна и ярко очертана идея изскачаше напред и се отпечатваше тутакси върху съзнанието или в сърцето. Но течението на нечовешкото й красноречие скоро я доведе до гоненията на нейната секта, а от там имаше само една крачка до нейните собствени нещастия. Естествено, тя бе жена с бурни страсти, така че омраза и жажда за мъст се бяха прикрили в одеянието на благочестие. Начинът й на говорене се промени, образите й станаха ясни, макар и безумни, а в обвиненията й имаше почти адска непримиримост.