Натаниел Хоторн: Кроткото момче

След това той се обърна гласно и внимателно към Илбрахим, който пак бе заровил лице в студената пръст на гроба:

— Всички ли врати се затвориха пред тебе, дете мое, та си попаднало на това грешно място?

— Изпъдиха ме от затвора, когато доведоха баща ми тука — отвърна момчето. — Стоях отдалече, гледах тълпата и когато си тръгнаха, дойдох и намерих само тоя гроб. Знаех, че тук спи моят баща и си казах, че това ще бъде домът ми.

— Не, дете, не. Не, докато аз имам покрив над главата си н залък хляб, които мога да разделя с тебе! — възкликна пуританът, чието състрадание го бе изпълнило цял. — Стани и ела с мен, без да те е страх от каквото и да било.

Момчето зарида отново и се вкопчи в купчината пръст, сякаш изстиналото сърце под нея бе за него по-топло от всяко в гърдите на жив човек. Пътникът обаче продължи да го моли нежно и настоятелно и след като сякаш усети малко доверие, момчето най-подир се надигна. Тъничките му крака обаче се гънеха от слабост, малката му главица се замая и то потърси опора в дървото на смъртта.

— Толкова ли си слабо, мое бедно момче? — попита пуританът. — Кога за последен път си вкусвало храна?

— Хранех се с хляб и вода в затвора при баща си — отвърна Илбрахим, — но вчера и днес не му донесоха нищо, като казаха, че е изял достатъчно, да може да стигне до края на пътуването си. Не се безпокой заради моя глад, приятелю — аз съм гладувал много пъти и преди.

Пътникът взе детето на ръце и го загърна в плаща си, а сърцето му бушуваше от срам и гняв срещу ненужната жестокост, проявена от оръдията на това гонение. Подтикван от наново събудената топлота на чувствата, той реши, че каквото и да му струва, няма да захвърли бедното малко беззащитно същество, поверено от Небето на грижите му. С това решение в ума той остави прокълнатата поляна и отново тръгна по пътя за дома, на който бе спрян от плача на момчето. Лекият и неподвижен товар почти не затрудняваше движенията му и пътникът скоро видя отраженията на огън в прозорците на хижата, която той — роденият в далечна страна — бе издигнал в пущинака на Запада. Жилището бе заобиколено от доста голямо пространство обработена земя и се гушеше, сякаш търсейки закрила, в подножието на обрасъл с гора хълм.

— Виж, дете — каза пуританът на Илбрахим, чиято глава бе отпусната немощно на рамото му, — ето го нашия дом.

При думата „дом“ по тялото на детето пробягна тръпка, но то продължи да мълчи. След няколко мига те бяха пред вратата на хижата, на която собственикът почука, тъй като в ония ранни години, когато диваците скитаха навсякъде сред жилищата на заселниците, резетата и железните пръчки бяха неотменни гаранции за сигурността на жилището. На чукането се отзова един слуга, роб облечен в груби дрехи и с тъпо изражение, подобие на човек, който, след като се убеди, че дошлият е неговият господар, отвори вратата и освети пътя им със запалена борина. Навътре по коридора червената светлина падна върху една жена с майчинска осанка, но никакви подскачащи дечица не се явиха да кажат добре дошъл на завърналия се баща. Когато влезе, пуританът отгърна плаща си и показа на жената лицето на Илбрахим.

— Дороти, това е един малък извергнат, когото Провидението повери на нашите ръце — каза той. — Бъди добра към него, все едно че е някое от ония мънички същества, които ни напуснаха.

— Кое е това бледо и светлооко момченце Тобайъс? — попита тя. — Да не е детето на някоя християнка, отвлечено от диваците?

— Не, Дороти, това бедно дете не е пленник на дивите племена — отвърна Тобайъс. — Безпросветният дивак щеше да му даде да яде от оскъдния си залък и да пие от дървената му чаша. Християнинът, уви, го е изхвърлил да умре.

И тогава той й разправи как го бе намерил под бесилото, на гроба на баща му, и как сърцето го подтикнало, сякаш някакъв вътрешен глас се обадил, да вземе мъничкия извергнат у дома и да бъде добър към него. Разкри й решението да го храни и облича като свое дете и да му осигури учението, което ще трябва да противостои на пагубните грешни мисли, вкарани вече в главата на детето. Дороти бе дарена с още по-меко сърце от това на съпруга си, така че одобри всичко сторено, както и намеренията му.

— Имаш ли си майка, мило дете? — попита тя. Сълзите бликнаха от препълненото с чувство сърце, щом се опита да отговори, но Дороти най-накрая разбра, че има майка, която както и останалите членове на сектата, е преследвана скитница. Била взета наскоро от затвора, откарана в отдалечени пущинаци и оставена там да умре от глад или да бъде изядена от диви зверове. Такива мерки срещу квакерите не бяха нещо необикновено за тях и те бяха свикнали да се хвалят, че обитателите на пущинака били по-гостоприемни отколкото цивилизования човек.