Натаниел Хоторн - Пророчески портрети

— Този художник! — възкликна Уолтър Лъдлоу с въодушевление. — Той не само превъзхожда другите с особеното си изкуство, но има и огромни познания във всички области на науката. Разговаря на староеврейски с доктор Мейдър и изнася лекции по анатомия на доктор Бойлстън. С две думи, може да беседва професионално на различни теми с най-компетентните сред нас. Освен това е изтънчен джентълмен, светски човек, да, истински космополит, защото може да говори като местен жител на всяка област или страна по земята, с изключение на нашата горска местност, накъдето сега се е запътил. И това съвсем не е всичко, което буди моето най-дълбоко възхищение.

— Наистина ли? — обади се Елинор, изслушала с женски интерес описанието на такъв мъж. — Но това е достатъчно възхитително.

— Така е, действително — отвърна нейният любим — но то не представлява почти нищо в сравнение с природната му дарба да се приспособява към различните видове характери до такава степен, че всички мъже — а също и всички жени, Елинор — могат да видят у този чудесен художник отражение на собствения си образ. Но не съм изрекъл още най-голямото чудо.

— Е, ако той притежава още по-чудесни качества от изброените — каза Елинор през смях, — Бостон е опасно убежище за бедния джентълмен. Ти за художник ли ми говориш или за магьосник?

— Всъщност — отговори той — въпросът ти е много по-сериозен, отколкото предполагаш. Казват, че той изобразявал не само чертите на човека, но и неговите мисли и чувства. Долавял скритите усещания и страсти и ги излагал върху платното като слънчева светлина — или навярно, в портретите на хора с тъмни души; като отблясък от пъклен огън. Това е една ужасна дарба — добави Уолтър и в гласа му не звучеше предишното въодушевление. — Почти изпитвам страх да му позирам.

— Уолтър, сериозно ли говориш? — възкликна Елинор.

— За бога, скъпа Елинор, не му давай да изобразява погледа, който имаш в момента — каза любимият й усмихнато, но и малко смутено. — Ето, сега вече изчезва, но когато ме попита, изглеждаше уплашена до смърт, а и много тъжна. За какво мислеше?

— За нищо, за нищо — отвърна бързо Елинор. — Твоята фантазия рисува израза на лицето ми. Добре, ела да ме вземеш утре и ще посетим този чудесен творец.

Но след като младият човек си отиде, не можеше да се отрече, че върху хубавото младо лице на неговата любима отново се изписва особено изражение. Погледът и стана тъжен и угрижен, и съвсем не отговаряше на чувствата, които би трябвало да изпитва една девойка, непосредствено преди венчилото си. Въпреки това, Уолтър Лъдлоу бе избранникът на сърцето й.

— Поглед! — прошепна си Елинор. — Нищо чудно, че Уолтър се стресна от него, ако той изразява това, което изпитвам понякога. Зная от личен опит колко страшен би могъл да бъде един поглед. Но всичко бе плод на въображението. В онзи миг не мислех за това не ми се е привиждало нищо оттогава — само го сънувах.

И тя се залови с бродирането на яката с която възнамеряваше да позира за портрета. Художникът, за когото разговаряха, беше от тези творци, които взеха — в по-късен период от тоя боите си от индианците и произвеждаха четките си от кожите на дивите зверове. Навярно, ако можеше отново да изживее живота си и да предопредели съдбата си, той би предпочел да принадлежи към тази школа без голям майстор, с надеждата да бъде поне оригинален, тъй като нямаше да има образци на изкуството, за да им подражава или правила, за да се придържа към тях. Но той бе роден и получил образованието си в Европа. Говореше се, че е изследвал великолепието или красотата на замисъла, както и всяко пипване на майсторската ръка във всички най-известни картини из ателиета, галерии и по стените на черквите, докато не останало нищо неусвоено от мощния му интелект. Изкуството не можело да допринесе повече за образованието му, но природата би могла. И затова той посетил места, където неговите събратя никога не били стъпвали, за да достави наслада на очите си със зрими образи, възвишени и живописни, които досега не били изобразявани върху платно. Америка бе твърде бедна, за да предложи други съблазни на един голям художник, макар че много от знатните хора на колонията изразиха желание при пристигането на художника да завещаят ликовете си на поколенията посредством неговия талант. Когато му се отправяха подобни предложения, той насочваше пронизващия си поглед към кандидата и като че проникваше в него. Ако видеше пред себе си само зализана самодоволна физиономия, въпреки извезаното със злато палто — една декорация на портрета — и предлаганите златни монети, той учтиво отхвърляше молбата и възнаграждението. Но ако на лицето бе изписано нещо необикновено като мисъл, чувство или преживяване, ако срещнеше по улиците просяк с побеляла брада и набраздено чело или ако дете случайно вдигнеше поглед към него и се усмихнеше, той, отказалият на богатството, влагаше цялото си изкуство в техните портрети.