Натаниел Хоторн - Пророчески портрети

— Няма ли някаква промяна? попита той с колеблив и замислен тон. — Колкото по-дълго се взирам, толкова по-живо е възприятието. Безспорно, картината е същата, която видях вчера. Роклята, чертите — всичко е същото и все пак нещо е променено.

— По-малка ли е тогава приликата от вчерашната? — попита художникът и приближи, безкрайно заинтригуван.

— Чертите са съвсем като на Елинор — отвърна Уолтър — и на пръв поглед изразът също е нейният. Но ми се струва, че портретът се е променил, откакто го видях за последен път. Очите са се вторачили в моите със странно тъжен и угрижен израз. По-скоро това е скръб и ужас! Така ли гледа Елинор?

— Сравнете истинското й лице с нарисуваното — каза художникът.

Уолтър погледна отстрани любимата си и се стресна. Тя бе неподвижна и вглъбена, сякаш хипнотизирана. В съзерцанието на Уолтъровия портрет лицето на Елинор бе придобило точно израза, срещу който той протестираше. Тя не би могла така успешно да улови изражението, дори и да се беше упражнявала часове наред пред огледалото. Ако самата картина бе огледало, тя не би могла да отразява меланхоличния й вид в момента с по-голяма точност. Девойката сякаш не чуваше диалога между твореца и любимия си.

— Елинор — възкликна удивено Уолтър — каква е тази промяна у тебе?

Тя не го чу и втренченият й поглед не изчезна, докато той не я хвана за ръката и не привлече вниманието й по-този начин. Като потрепна внезапно, тя вдигна очи от картината към лицето на модела.

— Не намираш ли промяна в своя портрет? — попита тя.

— В моя ли? Никаква! — извика Уолтър като го разгледа. — Чакай да видя! Да, има слаба промяна — според мен подобрение в картината, но не в приликата. Изразът е по-оживен от вчерашния, като че някаква блестяща мисъл е просияла в очите и скоро ще бъде изречена от устните. Сега, когато долових погледа, той вече е много очевиден.

Докато бе погълнат от тези наблюдения, Елинор се обърна към художника. Изгледа го скръбно и с благоговение и усети, че той й отвърна с разбиране и съчувствие, макар тя съвсем смътно да долавяше причината за това.

— Този поглед — прошепна тя и потръпна. — Как се появи там?

— Мадам — каза художникът тъжно, като я хвана за ръка и я отведе настрана — и в двете картини нарисувах това, което виждах. Творецът, истинският творец, трябва да надникне в скритото зад външността. Това е неговата дарба — най-великолепната, но и често много тъжна — да види какво се крие в душата и посредством сила, непонятна и на самия него, да го изобрази върху платното в неговия блясък или мрак чрез погледи, изразяващи мислите и чувствата на годините. Бих искал да се убедя, че греша в този случай.

Те приближиха до масата, отрупана със скици с креда на глави и ръце, изразителни почти като лица, на обвити с бръшлян църковни кули, колиби със сламени покриви, стари, ударени от гръм дървета, ориенталски и антични костюми и други такива оригинални хрумвания, нахвърлени от художника в момент на отдих. Като ги разгръщаше с привидна небрежност, показа се една скица с пастели на две фигури.

— Ако не съм успял — продължи той — ако смятате, че душата ви не е отразена в портрета ви, ако нямате тайна причина да вярвате в моето изобразяване на другия, не е твърде късно да ги променя. Бих могъл също да променя и движението на тези две фигури. Но дали това би повлияло на събитието?

Той насочи вниманието й към скицата. По тялото на Елинор преминаха тръпки. Устните й щяха да нададат вик, но тя го подтисна благодарение на самообладанието, което става обичайно у всички, таящи чувства на страх и болка в сърцето си. Като се извърна от масата, тя видя, че Уолтър се е доближил достатъчно, за да види скицата, макар че тя не можеше да каже дали погледът му се бе спрял върху нея.

— Няма да променяме картините — бързо каза тя. — Ако моят израз е тъжен, аз ще се усмихвам по-често, за да бъда в контраст с него.

— Така да бъде — отвърна художникът и се поклони. — Нека вашите тревоги да бъдат въображаеми и само картината да скърби за тях. Колкото до радостите ви — нека те да бъдат истински и дълбоки и да се изпишат върху това прекрасно лице, докато напълно опровергаят изкуството ми.

След сватбата на Уолтър и Елинор картините представляваха двете най-прекрасни украшения на дома им. Те висяха на малко разстояние една от друга и като че непрекъснато се гледаха, но и винаги отвръщаха на погледа на зрителите. Много пътували господа, претендиращи, че разбират от подобни неща, ги смятаха за едни от най-великолепните образци на съвременната портретистика. А обикновените хора ги сравняваха с оригинала черта по черта и разпалено възхваляваха приликата. Но картините правеха най-силно впечатление на трети вид люде — не на пътувалите познавачи, или на обикновените хора, а на тези с вродена наблюдателност. Те можеха да погледнат отначало разсеяно, но когато интересът им се събудеше, се връщаха непременно и изучаваха нарисуваните лица като страниците на тайнствена книга. Отначало портретът на Уолтър Лъдлоу привличаше вниманието им. В отсъствието на двамата съпрузи те понякога спореха за израза, който художникът бе възнамерявал да придаде на чертите му. Всички до един бяха съгласни, че видът му е сериозен и важен, макар че го обясняваха различно. По отношение на портрета на Елинор нямаше такова голямо разнообразие в мненията. Спорещите се различаваха наистина в опитите си да определят естеството и степента на тъгата, изписана на лицето, но всички бяха съгласни, че това наистина е тъга, но тя не отговаря на естествения нрав на младата им приятелка. Някакъв човек с богато въображение заяви в следствие на много наблюдения, че това са две части от една обща картина и че силната меланхоличност у Елинор съответствувала на по-жизнерадостното чувство или както той го нарече, дивата страст, излъчваща се от Уолтър. Макар че не умееше да рисува, той се опита да направи скица, в която движението на фигурите да отговаря на общия им израз.