Натаниел Хоторн - Пророчески портрети

Сред приятелите се говореше, че с всеки изминат ден лицето на Елинор ставало все по-умислено и имало изгледи скоро тя да се превърне в съвсем точно копие на меланхоличния си портрет. От друга страна Уолтър, вместо да придобива жизнерадостния вид, придаден му от художника на платното, ставал сдържан и съкрушен, без никакви проблясъци на чувство, каквото и да тлеело у него. Не след дълго, под предлог, че цветовете ще потъмнеят от прахта или избелеят от светлината, Елинор окачи пред картината великолепна завеса от червена коприна, избродирана с цветя и обшита с тежки златни ресни. Посетителите й разбраха, че тежките копринени дипли никога няма да се повдигнат, нито пък ще се спомене за портретите в нейно присъствие.

Времето минаваше и художникът отново се появи. Бе пътешествувал далече на север, за да види сребристата каскада на Кристалните възвишения и да погледне отгоре над облаците и горите от върха на най-високата планина в Нова Англия. Но той не оскверни тази гледка чрез бледото си изкуство. Носил се бе в кану върху гръдта на езерото Джордж и в душата му като в огледало се бе отразявала природната красота и величественост, докато споменът за това стана по-ярък от която и да било картина във Ватикана. С индианските ловци той бе стигнал до Ниагара и там отново бе захвърлил безпомощната си четка долу в пропастта с чувството, че по-скоро би нарисувал рева на водата отколкото каквато и да е част от приказния водопад. Всъщност рядко изпитваше желание да отрази природния пейзаж, освен като фон за очертанията на човешката фигура и лице, излъчващи мисъл, страст или страдание. Скитанията му, изпълнени с приключения, го бяха обогатили с изобилие от подобни наблюдения: строгото достойнство на индианските вождове, мургавата прелест на индианските момичета, задушевния живот в колибите, безшумното придвижване, сраженията под клоните на мрачни борове, граничната крепост с нейния гарнизон, аномалията у стария френски заселник, израснал в палати, а остарял — сред пустините. Такива бяха сцените и портретите, които бе скицирал. Пламъкът на рискованите моменти, проблясването на неукротимо чувство, борбите на свирепи сили — любов, омраза, скръб, ярост — накратко, цялото измъчено сърце на стария свят се прояви пред него в нова форма. Цялата му папка бе изпълнена с графически илюстрации от книгата на неговата памет — геният щеше да я видоизмени в съответната материя и да я насити с безсмъртие. Той чувствуваше, че дълбоката мъдрост в изкуството, търсена толкова далеч, бе открита.

Но сред суровата или прекрасна природа, сред клопките на гората или сред изумителния й покой, по пътя му го придружаваха два призрака. Като всички хора, обзети от всепоглъщаща цел, той бе изолиран от общата човешка маса. Той нямаше друга цел, други удоволствия и усещания, освен изкуството си. Макар и благ в обноските си и почтен в намеренията и действията си, у него нямаше нежни чувства. Сърцето му бе студено. Никое живо същество не можеше да се доближи достатъчно близко, за да го стопли. Към тези две същества обаче той бе изпитал с всичката му сила интереса, който винаги го свързваше с моделите на неговата четка. Той се бе ровил в душите им с цялата си остра проницателност и бе изобразил видяното в чертите им с най-голямо умение, за да се доближи на косъм до границата, недостигната от никой гений — до собствената си критична представа. В здрача на бъдещето той бе доловил — поне така си мислеше — страхотна тайна и я бе разкрил озадачаващо в портретите им. Толкова много от него, от въображението му и другите му способности бе щедро раздадено за изучаването на Уолтър и Елинор, че той почти ги смяташе за свои създания, като хилядите, с които бе населил царството на картините. Затова те прелитаха в сумрака на горите, рееха се над мъглата от водопадите, поглеждаха от огледалното езеро и не се разнасяха и от обедното слънце. Те се натрапваха на вътрешното му зрение не като подобие на живи хора или като бледи призраци на мъртъвци, а във формата на портрети, всеки с непроменимия си израз, появил се от глъбините на душата посредством творческата магия. Той не можеше да пресече отново Атлантическия океан, докато не зърнеше пак моделите на тези въздушни картини.

— О, славно Изкуство! — разсъждаваше въодушевеният художник, докато крачеше по улицата. — Ти си като изкуството на Създателя. Безбройните фигури, скитащи в небитието, оживяват по твоя воля. Мъртвите възкръсват отново. Ти ги призоваваш в познатата им обстановка и огряваш неясните им сенки с блясъка на по-хубав живот, едновременно земен и безсмъртен. Ти възстановяваш мимолетните исторически мигове. При теб миналото не съществува, защото само с едно докосване завинаги превръщаш великото в действителност. А знаменитите личности живеят векове наред и пред очите ни извършват действията, предизвикали славата им. О, могъщо Изкуство! Както успяваш да пренесеш неясното Минало върху тясната ивица слънчева светлина, наречена от нас Настояще, не би ли могло също така да приканиш тук и обвитото с неизвестност Бъдеще? Нима аз не съм постигнал това? Нима аз не съм твоят Пророк?