Натаниел Хоторн - Белегът

Да беше по-малко красива — ако Завистта имаше власт по друг начин да й се надсмее — той може би щеше да усети любовта си увеличена от това подобие на ръка, което ту едва се появяваше, ту изчезваше, ту отново изпъкваше и мъждукаше с всеки прилив на чувствата, развълнували сърцето й. Но като я виждаше така съвършена във всяко друго отношение, този недостатък все повече и повече му се струваше непоносим. Бе фаталният човешки недостатък, с който Природата неизличимо белязва по един или друг начин всички свои творения или да подчертае, че са временни и смъртни, или че съвършенството им трябва да се постигне с тежък труд и мъка. Алената длан бе израз на неизбежната хватка, в която тленността държи най-висшите и най-чисти земни създания, като ги прави сродни с най-нисшите скотове, защото и едните и другите превръщат видимите си форми в прах. Като превърна по такъв начин белега в символ на податливост към грях, страдание, упадък и смърт, разтревоженото въображение на Ейлмър в скоро време направи от него нещо ужасяващо, нещо, което му причиняваше повече неприятности, отколкото красотата на Джорджиана му бе доставила радост, било на душата, било на тялото.

През цялото това време, което би трябвало да бъде най-щастливо за тях, той неизменно и без да желае това, дори въпреки стремежа си към обратното, се връщаше към тази гибелна тема. Нищожна, когато се появи за първи път, тя така се свърза с безбройните потоци на мисълта и състояние на чувствата, че се превърна в главна сред всичко останало. В утринната дрезгавина Ейлмър отваряше очи и различаваше върху лицето на жена си белега на несъвършенството, а когато вечер седяха пред камината, погледът му крадливо опипваше бузата й и откриваше блещукаща под светлината на огъня призрачната ръка, изписала знака на тленността на мястото, което той с готовност би боготворял. Джорджиана скоро започна да потръпва под погледа му. Достатъчен бе един поглед с онова особено изражение, което често се появяваше на лицето му, за да се превърнат розите на бузите й в мъртвешка бледност, върху която алената длан изпъкваше силно като рубинов барелеф върху най-бял мрамор.

Късно една вечер, когато светлините бяха започнали да мъждеят, така че белегът едва-едва личеше на бузата на бедната му жена, тя сама, за първи път, доброволно подхвана темата:

— Дали си спомняш, скъпи Ейлмър — попита тя с опит за немощна усмивка, — имаш ли някакъв спомен да си сънувал снощи нещо за тази противна длан?

— Никакъв! Изобщо никакъв! — започна Ейлмър, но после добави със сух. студен тон, за да прикрие истинската дълбина на чувствата си:

— Напълно възможно е и да съм сънувал, защото, преди да заспя тази мисъл бе здраво завладяла съзнанието ми.

— И ти я сънува? — продължи Джорджиана забързано, защото се боеше, че сълзите могат да попречат да каже онова, което искаше. — Ужасен сън! Чудя се как можеш да го забравиш. Възможно ли е да се забрави такъв израз:

„Сега е в сърцето й — трябва да се изтръгне оттам!“ Спомни си, скъпи, защото аз на всяка цена трябва да те накарам да си припомниш този сън.

Съзнанието изпада в тежко положение, ако всепроникващият Сън не може да удържи неговите призраци в неясните граници на властта си и им позволи да си пробият път и да внесат страх в този живот чрез тайни, които може би принадлежат на друг, дълбоко скрит. Сега Ейлмър си спомни съня. Сънувал бе как с помощта на слугата си Аминадаб прави опит да отстрани белега чрез операция. Колкото по-дълбоко отиваше ножът, толкова по-навътре потъваше дланта, докато накрая мъничката й хватка сякаш стисна сърцето на Джорджиана, откъдето въпреки всичко, съпругът й бе непреклонно решен да я изреже или изтръгне.

Когато сънят изцяло възкръсна в съзнанието му, Ейлмър усети чувство на вина пред съпругата си. Истината често си пробива път към съзнанието, плътно обгърната в одеянието на съня и след това с безкомпромисна прямота говори по въпроси, за които ние несъзнателно се самоизмамваме, докато сме будни. До този момент той не бе осъзнал тираничното влияние, придобито от една идея върху мислите му и дълбините на сърцето, до които може би щеше да се наложи да достигне, за да спечели покоя си.

— Ейлмър — тържествено започна Джорджиана, — нямам представа какво може да струва и на двама ни да се освободя от това петно. Може би премахването му ще доведе до непоправимо уродство, а може би белегът прониква дълбоко като самия живот. И все пак: съществува ли възможност, на каквато и да е цена, да бъда освободена от мъртвата хватка на тази мъничка ръка, която ме е стиснала, преди още да се появя на този свят?