Лора Лей: Под повърхността на звяра

Ръката на Рони се повдигна към рамото й и докосна белега, който знаеше, че носи собствената й плът, точно както съпругата на Калън.

— Каква лудост те е обхванала, та да се чукаш с този изрод? — каза презрително баща й, крачейки из стаята. Дишането му бе тежко, всяка фибра от тялото му излъчваше ярост.

Реджиналд Андрюс беше едър мъж, не толкова мускулест и висок като Тайбър, но достатъчно силен, та гневът му да накара Рони да потрепери при спомена за побоищата. Тя вече не бе дете. Не допускаше да я малтретират, но никога не забрави страха от баща си и побоищата му. Нито пък омразата си.

— Връщай се там, откъдето си дошъл — каза му рязко момичето, като продължи да се взира в телевизионния екран. — Те грешат…

Рони бе живяла добре без Тайбър, дори и след начина, по който бе белязал кожата й, унищожавайки мечтите й. Бе преживяла безкрайните заплахи и опити за нападения от страна на кредиторите на баща си, и го бе направила сама. Можеше и щеше да премине през това.

— Мислиш ли, че би могла да ме излъжеш? — изплю Реджиналд, приближавайки се до дъщеря си. Дръпна я рязко, като я накара да го погледне, а кървясалите му кафяви очи бяха потъмнели от ярост. — Поглеждаш ли се в огледалото достатъчно често, за да видиш това отвратително петно на врата си, Рони? Или ти се гади прекалено много при спомена за това как си отваряла краката си за едно животно?

Рони го погледна подозрително. На него не му пукаше за нея по един или друг начин, и тя имаше достатъчно здрав разум, за да го разбере. Силно се съмняваше да го е грижа с кого се чука тя, което означаваше, че зад гнева му имаше нещо повече от родителска загриженост или лична обида.

— Махни си ръцете от мен, преди да съм се обадила на последния ти работодател, за да му кажа къде точно се намираш — Рони говореше тихо, но не криеше омразата към баща си, която напираше вътре в нея.

През последните три години го бе виждала не повече от десетина пъти. И никое от тези посещения не бе приятно. А това бе най-неприятното от всички.

— Рони, ти пропадна и съсипа всичко — извика яростно той, но не я освободи. — Почти те бях омъжил, момиче. Господин Търнс би платил, за да те използва, а ти позволи на този котарак да те има за нищо.

Ах, значи най-сетне стигнахме до същината на въпроса, помисли си момичето подигравателно. Колко типично за Реджиналд! Сключването на брак с шефа му обаче бе малко крайно.

— Да се омъжа? За твоя шеф? — Рони се изсмя. — Затова ли се появи, Реджи? Смяташ, че бих искала да имам нещо общо със змиите, с които общуваш? Аз не мисля така. Грижа се сама за себе си. Това е, което правя.

Което винаги бе правила. Рони отново се обърна към телевизора и дъхът й почти секна при вида на записаните интервюта с петте Котешки породи. Гласът на Тайбър изпрати прилив на топлина по цялото й тялото, с която дори не се опита да се пребори. През годините се бе научила да не се бори с това. Само щеше да я заболи, още повече ако го направеше.

— Гадно шибано животно! — презрително повтори баща й. — Ще бъда истински късметлия, ако остана жив, след като някой види белега на шията ти, Рони. Обзалагам се, че онези копелета от Съвета ще се радват да се сдобият с теб.

През Рони премина вълна от страх и тя отново се обърна към него. Колко ли е отчаян, запита се момичето. Не бе толкова глупава да мисли, че някаква бащина връзка ще го възпре да продаде информацията си на най-висока цена. Той щеше да я предаде, и това щеше да му отнеме само един удар на сърцето, ако вече не го бе сторил.

— Не ме гледай така, момиченце — устата му се изви с отвращение. — Не съм тръгнал да казвам на никого. По дяволите, сякаш искам да се разбере, че някакъв мръсен котарак е чукал детето ми.

Рони почти трепна на края. Почти. Той не я бе чукал, дори не я бе целунал. Единственото, което бе направил, бе да я маркира, и да унищожи завинаги възможността й някога да бъде с друг мъж. След това я бе оставил по начин, който караше бягствата на баща й да бледнеят в сравнение с неговото.

— Тръгвай си, Реджи — Рони изключи телевизора. — Точно сега не се нуждая от теб, както беше и през последните години. Нямам никакви пари и не искам да търпя глупостите ти. Просто си върви.

Младата жена бе разбрала, че няма да й послужи за нещо добро, ако се нуждае от него. В момента, в който Реджи решеше, че тя може да разчита на него, той винаги я изоставяше.

— Можеш да използваш това, Рони — каза най-накрая мъжът, носовият му глас звучеше така, сякаш се опитваше да я подкупи. — Можем да им дадем история, която ще ни направи милионери. Няма да се налага да се притесняваме повече за пари.