Лора Лей: Под повърхността на звяра

По тялото й се разля ужас, примесен с вълна от отвращение. Не бе виждала баща си от месеци, а сега той бе тук. С нов план, с нова идея за бързо забогатяване и за пореден път не го бе грижа как щеше да я използва, за да постигне целите си.

Беше време да си тръгне. Рони безмълвно си призна, че няма начин Реджиналд да запази тази тайна за себе си. Може би разполагаше най-много с няколко дни, за да си събере багажа и да избяга.

Огледа малката къща, в която бе живяла през целия си живот. Не бе много, но бе всичко, което притежаваше. Домът, за който майка й бе мечтала, но не бе живяла достатъчно дълго, за да му се наслади. Сега щеше да го изгуби.

Малката къща вече не бе обикновена барака, каквато бе някога. Работата като счетоводител, която Рони бе намерила в Морхед, й бе позволила да я стегне. Бе купила нови завеси и уреди, удобно канапе в тъмен, горско зелен цвят, съчетано със столове, малка яркочервена масичка за кафе, която по цвят си пасваше с другата маса и деликатна стъклена лампа. Имаше и ново легло, а не матрака на пода, който бе използвала в продължение на години. А сега трябваше да си тръгне от всичко това.

— Върви си — каза му отново младата жена. — И си дръж устата затворена, освен ако не искаш да умреш. Съветът звучи ли ти като нещо, с което наистина искаш да се замесваш, Реджи? Те ще те убият, преди да ти платят и цент — каза тя, макар да знаеше, че няма шанс той да се вслуша в нея.

Ярост потече през вените й като киселина, разяждаща спокойствието, което младата жена бе успяла да намери в живота си през последните петнадесет месеца. Точно от това се нуждаеше! Да бъде въвлечена в нещо толкова опасно, че да накара щуротиите на баща й да изглеждат като чаени партита.

— Ще си тръгна. Но ще се върна. Помисли за това, Рони. Копелето те изчука и те остави. Какво му дължиш? Накарай го да си плати, както трябваше да направиш още в самото начало.

Реджиналд хвърли на дъщеря си гневен поглед през присвитите си очи, преди да напусне къщата, затръшвайки вратата, оставяйки я сама за пореден път. Рони поклати глава и уморено, се отпусна се на новия стол. Бе кожен, греховно мек и успокояващ под тялото й.

— Боже, а сега какво? — Рони вдигна очи към тавана, като се бореше със сълзите си и болката от този пореден удар.

Не искаше да напуска дома си. През по-голямата част от живота си се бе борила да остане, да задържи крехките останки от по-щастливи дни, като някаква утеха. Не че я бе получила.

Трябваше да поправи пикапа. Той бе по-надежден от колата и щеше да я закара по-далеч. За съжаление, както и колата, той не бе в добра форма. Но можеше да бъде поправен. И щеше да е по-добре да го стори веднага, защото със сигурност баща й нямаше да чака дълго, преди да се опита да я продаде на този, който предложеше най-високата цена. Рони потръпна от страх.

— Защо ми стори това, Тайбър? — прошепна тя с тъжно съжаление към празната стая и празното си сърце.

Рони бе сама от деня, в който Дейън й бе връчил писмото, което Тайбър й бе изпратил. В началото ходеше на срещи, решена да преодолее мъжа, за когото винаги бе мечтала. Но бързо бе научила, че тялото й никога няма да приеме докосването на друг, и сърцето я болеше за това, което знаеше, че не би могла да има. Но в моменти като този, когато отчаяно се нуждаеше от рамо, на което да поплаче, самотният живот наистина й тежеше.

Рони се загледа във вътрешността на пикапа, върху която работеше часове наред, и въздъхна уморено, когато най-накрая призна провала си. Това просто не можеше да се поправи днес, без значение колко отчаяно го искаше. А времето течеше.

Постоянното треперене на ръцете й и болката в корема, бяха твърде силни, а страхът, който я бе обсебил не й позволяваше да се концентрира достатъчно, за да поправи упоритото превозно средство. Баща й нямаше да чака дълго, преди да направи своя ход. Когато това станеше, животът й нямаше да струва пукната пара. Освен това, ако Рони не овладееше последиците от онова, което й бе сторил Тайбър, тогава щеше да бъде в по-голяма беда, отколкото изобщо имаше нужда.

Нещата се влошаваха, заради обземащата я слабост, придружена от възбуда, която я заливаше за кратко, но бе достатъчно болезнено. Този бе един от най-тежките пристъпи, които бе изпитала през последните месеци, и фактът, че вече знаеше от къде произтича, я ужасяваше.

Рони се наведе уморено, подпря ръцете си на предницата на пикапа и поклати глава. Искаше да избяга, да се скрие. Да се върне към онова време, когато можеше да мечтае и намираше утеха в тези мечти, но реалността отказваше да й позволи почивката, от която се нуждаеше.