Лора Лей - Да обичаш Порода

— Колебания? — попита мъжът.

Хармъни вдигна глава и преглътна тежко, докато обмисляше борбата с привличането. Може би за една секунда.

— Аз никога не се колебая — увери го най-сетне. — А ти?

— Никога. — В изражението му се четеше мъжка увереност. — Искаш ли да танцуваме?

— С удоволствие. — Хармъни довърши питието си, събра смелост и положи ръка в неговата.

Ланс пое ръката на младата жена и отново усети прилива на усещането, което премина от неговата към нейната длан. Не бе имал намерение да влиза в бара тази вечер. Утрешната среща с Джонас Уайът, Директорът на Отдела по делата на Породите, щеше да изисква цялото търпение, което притежаваше. Което означаваше, че тази нощ може да си открадне малко спокойствие.

Вместо това, колкото повече се приближаваше до бара на Стан, „Последен отдих“, толкова повече се засилваха предупредителните шепоти във въздуха около него. Те не крещяха или стенеха и в тях не чуваше тайните, както дядо му често правеше. Но чуваше настойчивостта им. Точно както чуваше женския призив, ехтящ в душата му.

В мига, в който премина през вратата, той разбра, че е там заради нея. Очите им се докоснаха и шепнещото настояване се успокои.

Насочвайки я към дансинга, Ланс я привлече в прегръдките си и усети как ръцете й се отпуснаха на раменете му, докато тя се опитваше да запази достатъчно дистанция между двама им. Набъбналия пенис го заболя от разочарование.

Искаше да усети как тя пламва до него. Но не толкова на дансинга, колкото в леглото му. Гола, влажна от пот, извиваща се към тялото му, докато той я води към оргазма.

— Просто преминаваш, а? — попита най-сетне мъжът, а пръстите му се придвижиха по бедрата й и притеглиха по-близо малката ивица гола плът между панталоните и потника й. Ако не се лъжеше, бе зърнал малка обеца на пъпа й, когато тя се изправи от бар-стола.

— Само за тази нощ.

Ланс наблюдаваше как устните й се движат, меки и розови, влажни и съблазнителни.

— Нощта си отива бързо. — Той плъзна ръка нагоре по гърба й и долови лека тръпка в отговор.

Видя я как преглътна, кратко объркване проблесна в светлозелените й очи, а нежното й езиче облиза устните й. Не беше нервна, но сянката на уязвимост в погледа й го прониза.

— Да — отговори най-сетне Хармъни. — Нощта си отива бързо. Какво трябва да направим по въпроса? — Тя не се преструваше на свенлива, нито пък флиртуваше. Думите й съдържаха предизвикателство, което накара мускулите на корема му да се стегнат в очакване.

— С приятели ли дойде?

— Аз нямам приятели.

Странният отговор накара очите му да се присвият, докато я изучаваше изпод мигли. По някаква причина, той имаше чувството, че тя няма предвид само в този район.

— Готова ли си да тръгваме тогава? — Върховете на пръстите му я притиснаха през потника и почувстваха мускулите на гърба й, когато леката тръпка отново премина през нея.

— Готова съм. — В тонът и изражението й имаше примирение.

Онзи странен, тъжен стон отново прошумоля покрай ушите му, докато въздухът около тях натежаваше от възбуда. Нейната и неговата. Хармъни се бореше със силата на отклика си към него, предпазливо се държеше на разстояние от него и отказваше да се отпусне в прегръдката му. Очите й огледаха помещението бързо.

Смущение? Като че ли тя не бе съвсем сигурна, че иска другите да знаят за слабостта и възбудата й.

Ланс изчака погледът й да се върне на него, преди да проговори отново.

— Жилището ми е само на няколко минути път от тук. Готова ли си да тръгваме? — попита той тихо, знаейки, че това ще се случи и, по дяволите, ако не го очакваше с нетърпение.

Хвана я за ръката и я поведе от дансинга, когато музиката спря.

— Можеш да ме следваш, или аз мога да те докарам до тук на сутринта за твоя автомобил — предложи Ланс, когато излязоха от бара.

— Може ли да вземем моя джип? — Хармъни спря на стъпалата и се взря в мрака около тях. — Не бих искала да го вдигнат.

Беше сигурна, че новият й шеф ще се зарадва, като му се наложи да взема автомобила на заместника си от конфискуваните, ако го вдигнат. Тя предпочиташе да не започват работните си отношения с лошо. Следващите шест месеца и без това щяха да бъдат достатъчно трудни.

— Звучи ми добре. — Ланс кимна кратко, когато тя извади ключовете от вътрешността на чантата, която носеше на рамо и му ги подаде.

— Синият джип. — Хармъни посочи спортния Вранглер с широки гуми сред множеството автомобили.

Задържайки ръката й в неговата, мъжът я поведе през паркинга. Отключи вратата на пасажера за Хармъни и я остави да стигне почти до седалката, преди да хване ханша й и да я обърне към себе си.