Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Шест месеца по-късно

Той беше Вълча порода. Даш Синклер знаеше това още преди новините за съществуването им да взривят света преди шест месеца. За щастие, при него това, което го различаваше от обикновените хора, беше вътре в него и се идентифицираше само на генетично ниво, но не и на физическо. Това беше причината да бъде белязан до смъртта си още в най-ранна възраст. Но също така беше и причината да оцелее, след като избяга от лабораториите.

Даш се бе присъединил към армията на осемнадесет години, беше се сражавал и убивал, и бе направил всичко възможно да се укрие, точно под носовете на някои от хората, които бяха финансирали създаването му. Той знаеше кои са. Беше ги виждал в лабораторията, когато бе още дете, и все още помнеше ясно лицата им. Никога нямаше да забрави лицето на врага.

През годините той стана уверен, силен и осъзнаваше мощта си по начин, който го предпазваше от това да прави грешки. Никога не каза на никого какъв е. Никога не рискува да се довери на приятели. По дяволите, Даш никога не бе имал приятели. През повечето време бе навъсен, а през останалото — направо опасен. Повечето хора страняха от него.

Сега младият мъж беше жаден за кръв. Стоеше неподвижен, поемайки миризмите на малката стая, която бе претърсвана, и усети как яростта го залива. През последните шест месеца бе проучвал Елизабет и Касиди Колдър, докато не научи и най-малката подробност, отнасяща се до тях.

Даш бе завързал контакти още докато беше в Специалните части. Познати, които му дължаха услуги и той се възползва от всяка възможност, която имаше. Касиди беше малко момиченце, което живееше живот назаем. Беше обявена цена за главата на детето и майката се бореше да го спаси. Разстоянията, които Елизабет бе изминала, за да предпази малката си дъщеря, накараха вътрешностите му да се стегнат от ужас. Такава дребна жена трябваше да бъде защитавана, прегръщана, също както и детето й, а не да бяга от страх, за да спаси живота му.

Даш можеше да подуши страха на Каси, детските сълзи, точно както усещаше яростта и ужаса на майка й. Мъжът изръмжа тихо, вдишвайки миризмите, позволявайки им да засилят гнева му. Хората, които ги преследваха, щяха да си платят, в края на краищата.

Той вдигна едно детско яке до носа си и вдиша дълбоко. По него бе полепнало ухането на бебешка пудра и невинност. Но фактът, че дрехата бе тук, а не обвита около малкото тяло, изпрати тръпки по гръбнака му. Навън беше дяволски студено. Малката щеше да замръзне в това време. Не че якето можеше да я стопли много, както беше сега — разкъсано на две.

След това Даш повдигна дебелия пуловер и направи същото. Ах, там имаше мирис на човек, аромат, за който би умрял щастлив. Женски, свеж и чист, с лека следа от бебешка пудра, но изпълнен с деликатното ухание на жена. Неговата жена.

Мъжът огледа стаята. Той не беше далеч зад тях и очевидно те бяха на няколко стъпки пред хората, които ги преследваха. Младият мъж изръмжа тихо. Първо щеше да намери жената и детето. Беше прекалено студено, прекалено брутално там навън, за да тръгне на лов за врага, без да се е уверил, че важните за него хора са в безопасност.

Куклата на Каси беше разкъсана, а пълнежът й бе разхвърлян из стаята. Дрехите бяха нарязани на ивици, книги разкъсани на две. Даш вече познаваше мириса на врага, и се усмихна студено, когато го вдиша, за да го запомни, за да се увери, че никога няма да го забрави. Касиди и майка й вероятно се бяха върнали след унищожаването на временния им дом. Един малък кош с дрехи стоеше до вратата, оставен забравен, но непокътнат. Пералня. Отиването до пералнята бе спасило живота им.

Мъжът пусна дрехите. Те така или иначе нямаше да бъдат необходими, след като ги открие. Той разполагаше с всичко необходимо им в джипа си. Беше се погрижил да не се нуждаят от нищо, когато най-сетне ги открие. Даш се грижеше за това, което смяташе за свое, а всичко вътре в него крещеше, че притежава Елизабет и детето й.

Той се завъртя на пети и се придвижи безшумно през стаята, осъзнавайки скритите грешки в нея. Беше го подушил веднага след влизането си в апартамента. Устните му се извиха в студена усмивка. Имаше си работа с аматьори. Нямаше да има и най-малко предизвикателство в това да ги залови, когато дойдеше времето за това.

Мирисът на страха и яростта на Елизабет не достигаха по-далеч от вратата, така че Даш разбра, че тя не бе губила време да разгледа разрухата. Жената беше умна. Бе проучвал месеци наред и едва миналата седмица бе успял да се доближи достатъчно, за да разбере, че вече се вижда края. Не би било лесно другите да я хванат. След като Даш я намереше, никога нямаше да има надежда да я заловят. Но първо трябваше да я открие.