Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Разбира се, че добрият старец се бе сетил за майка й. Даш се усмихна и благодари с пресипнал глас на майора, задето се е погрижил да изпълни тази негова молба. Дългата роба щеше да пази топло на майката, докато той получеше възможността да я стопли със собствените си ръце. Каси бе споменала, че на Елизабет често й е студено…

След това писмата спряха. Един месец по-рано Даш бе изписан от болницата, зрението му се бе възвърнало, краката му отново функционираха правилно, силите му бяха почти във върховата си форма, но писмата спряха. Обезпокоен от това, той бе помолил командир Томас да провери какво се е случило. Да разбере какво е станало с духовитото, жизнерадостно малко момиченце, чиято майка го бе отгледала с такава огромна любов.

„Майор Томас, със съжаление ви информирам, че преди няколко седмици малката Каси Колдър и нейната майка, Елизабет, са починали при пожар, избухнал в сградата, където се е намирал апартаментът им. Телата са били обгорени до неузнаваемост, но няма съмнение, че са били те, които заедно с още няколко човека са били хванати в капана на пламъците. Имаше известни проблеми с майката и детето, слухове, които дочух, свързани с живота им. Моля да ме уведомите, ако искате да получите повече информация…“

Факсът беше пристигнал от частния детектив, който беше наел.

Командир Томас го провери незабавно. Съседите бяха чули писъци, бяха видели апартамента да експлодира, а пламъците го бяха обхванали за минути. Даш усети как светът му се разпада на хиляди парчета. Малкото момиченце, което го бе спасило, което му бе дало воля за живот, вече го нямаше.

В продължение на дни, Даш не проговори на никой, само стоеше и се взираше замислено в тавана над себе си. От толкова дълго време бе сам. Всеки ден се бе събуждал с мисълта, че си няма никого. Всяка вечер бе заспивал с чувство на загуба. И все пак, докато лежеше на прага на смъртта, Бог му бе изпратил два ангела. Само за да му ги отнеме отново. Това бе ужасен удар за душата, мислеше си мъжът, която бе изсъхнала преди години. Той познаваше само кръвопролитието и смъртта. Никога преди не се бе докосвал до невинността, докато не бе открил Каси и нейната майка, Лизбет. Незрелият, детински почерк, с който бе изписано името, се загнезди в съзнанието му. Елизабет. Неговата Елизабет.

През тридесетгодишния си живот Даш никога не бе смятал някой човек за жизненоважен за него. Беше израснал с мисълта, че оцеляването му не зависи от никого, с мисълта, че е различен, знаейки колко е наложително да крие тези различия. Беше си създал свой собствен път в живота, буквално се бе отгледал сам по най-добрия начин, по който би могъл, докато стане достатъчно възрастен, за да се присъедини към армията.

Беше направил войската свой дом. Хората, заедно с които се сражаваше, въпреки че не му бяха много близки, му бяха дали една основа за това как да взаимодейства, да изостри интелекта си, да се научи да ръководи. И в продължение на дванадесет години бе правил точно това. Ръководеше. Беше се изкачил в йерархията, присъединявайки се към Специалните части и там бе доказал на какво е способен. Смяташе, че не се нуждае от нищо повече.

Сега осъзна колко е грешал.

Смъртта на Елизабет и Каси беше отворила рана в душата му, която не можеше да си обясни. Никога не бе докосвал жената, никога не бе прегръщал дъщерята. Елизабет не беше негова половинка, нито Каси негова дъщеря, и все пак сърцето му крещеше друго. Душата му виеше заради загубата и някакъв инстинкт, някакво вродено знание, отказваше да позволи на Даш да отхвърли връзката, която съществуваше между него, майката и детето.

— Даш, трябва да преодолееш това — командир Томас седна до болничното легло, зелените му очи бяха мрачни и напрегнати. — Такива неща се случват, синко. Не можеш да ги обясниш или да намериш смисъл в тях. Поне имаш част от нея за спомен.

Младият мъж потисна воя, който се надигна в гърдите му. Нямаше нищо. Купчина крехки писма не бяха достатъчни. Изобщо не бяха достатъчни.

Пръстите му се забиха в чаршафа, докато се взираше безмълвно в мръснобелия таван. Всички си мислеха, че е изпаднал в депресия. Че е изгубил желанието си да се бори. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Той имаше да води една последна битка, преди да даде на душата си така необходимото й спокойствие. Отмъщение. Това караше кръвта да се движи във вените му и сърцето да бие в гърдите му.

Даш дари командира си с дълъг, мрачен поглед.

— Искам да разбера какво се е случило.