Лора Лей: Вълкът на Елизабет

Да. Името Даш беше добро за баща. За баща на Каси. Но беше също така и хубаво име за половинка. За половинка на Елизабет. И отново, вроденият инстинкт на животното надигна глава. Сетивата на мъжа се изостриха, докато се бореше с мъглата от болката и опиянението от лекарствата. Въртящи се сенки от насилие и тъмни кървави петна на смъртта започнаха да изплуват и да се сливат около Каси и нейната майка. Те бяха негови и бяха в опасност. Той трябваше да живее.

„Мама казва, че сигурно си много добър човек, а добрите хора не нараняват малки момиченца, нали?“

Толкова невинно формулирано и все пак пълно със смисъл. Мъжът се напрегна в мрачната агония, която го изпълваше, бореше се срещу наслоената болка, за да се върне в съзнание, да се излекува. Да живее. Каси и нейната „мама“ имаха нужда от него.

„Мама казва, че в действителност не съществуват феи, но няма проблем, ако аз мисля, че има. Защото нищо не съществува, ако не вярваш в него. А ако вярваш, то е истинско като слънчевата светлина. Аз вярвам в теб, Даш…“

Защо той продължаваше да чува плач? Плачът беше в главата му, женски сълзи и приглушени ридания. Но думите на детето, които майорът му четеше, бяха тези, които го накараха да се бори, да се върне към живота. Една битка, която Даш често се страхуваше, че ще изгуби.

„Мама казва, че леприконите би трябвало да са истински. Това злато в края на дъгата звучи наистина хубаво. Кълна се, Даш. Познавам истинска фея. Казах на мама, а тя се усмихна и рече да я попитам дали иска бисквитки и мляко. Аз й отговорих, че феите не ядат бисквитки с мляко. Те всъщност обичат шоколадови лакомства… Феята накрая, трябва да ги сподели с Каси.“

Но Даш отново чу потиснати женски ридания.

Писмата на детето се превърнаха в спасително въже по време на дългите мъчителни моменти на възстановяване. Те му даваха нещо, за което да се задържи. Даш си нямаше никого. Беше сам на света и смяташе, че иска точно това, докато писмата на едно малко момиченце не докоснаха душата му.

Те често бяха подправени със забавни, сладки, дребни прояви на привързаност към майката, която очевидно много обичаше дъщеря си. А дъщерята заливаше него с любовта, която тя й даваше.

„Понякога, мама е тъжна. Стои сама в нашата стая и се взира през прозореца, а когато я погледна в очите, мисля, че виждам сълзи. Смятам, че тя също се нуждае от татко, не мислиш ли?“

Войниците, които придружаваха майора този ден, се пошегуваха с Даш при тези думи. Но майор Томас бързо ги накара да замълчат и продължи да чете. Даш вече беше в съзнание, но все още бе прекалено слаб и му предстоеше още много дълъг път, докато се възстанови напълно. Но той се бореше. Бореше се като животното, което бе, заради сълзите на жената и страховете на детето.

„Исках да ти изпратя един невероятен подарък за Коледа, но мама отвърна, че нямаме пари тази година. Може би за рождения ти ден, така каза тя, ако ми кажеш кога е той. Вместо това пратих писмо на Дядо Коледа. Описах му какво точно да ти донесе, но се обзалагам, че другите малки момиченца вече са помисли за това. Аз искам велосипед, но мама каза, че Дядо Коледа може да не го донесе тази година. А аз й отговорих, че ще го направи. Тази година той ще знае, че съм достатъчно голяма за велосипед. На седем години съм. Седем години са добра възраст за велосипед, така смятам аз.“

Тя проникна в сърцето му със свежото си остроумие, с хумора и вярата си във всичко добро по света. Даш искаше Каси да получи проклетия велосипед. Дядо Коледа се грижеше за добрите малки момиченца, които спасяваха безполезни кожи като неговата. Искаше тя да разбере, че той идва за нея. Даш й изпрати велосипед. Така детето щеше да се чувства щастливо, докато той пристигне. Така нямаше да се страхува…

Но малката палавница беше сватовник. Майор Томас вече започна да чете писмата й в отсъствието на другите мъже, които го посещаваха. А Даш вече можеше да говори и най-сетне успя да й напише писмо в отговор. То беше кратко. Мъжът лесно се изморяваше, но искаше детето да разбере какво означават писмата му за него.

„Получих велосипеда си, Даш. Мама наистина се изненада. На сутринта на Коледа бях сигурна, че Дядо Коледа ме е забравил. Велосипедът ми не беше под елхата. Тогава звънецът на входната врата звънна и когато мама отвори, там беше моят блестящ, червен велосипед. На него стоеше моето име. Беше само за мен и беше чисто нов. Имаше и каска. И малки ръкавици. И налакътници. И наколенници. Дори имаше подарък за мама от Дядо Коледа. Можеш ли да повярваш, Даш? Това беше най-хубавата Коледа от всякога. Дядо Коледа си спомни дори за мама.“