Лора Лей: Вълкът на Елизабет

Майор Томас въздъхна уморено, поклащайки глава.

— Какво значение има, Даш? Тях ги няма.

Младият мъж усети как яростта го поглъща. Имаше значение. Имаше значение, защото той възнамеряваше да потърси справедливост, по своя си начин.

— Искам да знам. Свържете се с детектива. Искам информацията, преди да ме изпишат.

Даш имаше план. Детективът можеше само да му осигури информацията, от която се нуждаеше, но след това той щеше да довърши работата.

— И какво смяташ да направиш? — командир Томас се облегна назад в стола си, гледайки го намръщено. — Ще бъдеш назначен в ново поделение…

— Беше ми дадена възможността да се върна в Съединените щати и да напусна активната служба — Даш направи всичко възможно да не изръмжи. — Няма да се върна в армията, майоре. Преживях достатъчно.

В очите на другия мъж проблесна изненада и Даш знаеше защо. Той беше във войската откакто навърши осемнадесет години. Нито веднъж не бе и споменавал за напускане. Беше отдал дванадесет години от живота си първо на армията, а след това на Отделите на Специалните части. Даш Синклер беше един от най-добрите, роден водач и безмилостен боец. Но беше преживял достатъчно. Отрядът, с който се бе сражавал в продължение на повече от една година, го нямаше. Малкото момиченце и майката, които му бяха вдъхнали сили, въпреки желанието му да умре, ги нямаше. Даш искаше справедливост. Нуждаеше се да уравновеси везните и след това трябваше да открие онази част от себе си, която бе крил през по-голяма част от живота си.

Командирът въздъхна уморено, преди да кимне.

— Тази вечер ще се обадя на детектива. Ще получиш това, което ти е необходимо.

Той се изправи на крака, загледан в Даш за няколко дълги, мълчаливи секунди.

— Саморазправата е престъпление. Знаеш това, нали, Даш? — попита внимателно.

Другият мъж се усмихна. Бавно оголи зъбите си, които знаеше, че командирът ще разпознае. Даш беше един от най-добрите поради една причина — знаеше какво прави. И знаеше как да го направи правилно.

— Трябва първо да те хванат — каза той тихо.

Докато чакаше информацията, Даш работеше върху възстановяването си. Все още беше слаб. Постоянно раздвижваше тялото и ума си, за да е сигурен, че са във върхова форма. Когато дойде съобщението, че информацията е изпратена в Съединените щати на адреса, който Даш бе избрал, той опакова багажа си и се приготви за тръгване.

Няколко дни преди освобождаването му, когато силите му се възвърнаха, а умът му беше погълнат от предстоящото завръщане в Съединените щати, въоръжен с достатъчно информация да започне бавен, спокоен лов, пристигна едно писмо с неизвестен подател. Даш познаваше почерка, но не и името. Сърцето му спря, когато прочете писмото, поставено в обикновен плик.

„Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново. Аз съм Касиди Колдър, но мама казва, че сега името ми е Каси Уокър. Уокър е хубаво име, предполагам. Това е шалчето на Бо Бо. Така че знаеш, че съм аз. Мама казва, че ще си помислиш, че сме загинали. Това я наранява, но сме добре. Моля те, помогни ни, Даш.“

Редовете бяха надраскани набързо и това изпрати тръпка на ужас надолу по гръбнака му. Вътре беше медальонът, който Даш й бе изпратил за осмия й рожден ден, а в него имаше нейна снимка и на майка й. Елизабет приличаше на човек, който е преследван. Големите й сини очи гледаха стреснато към фотоапарата, докато момичето се усмихваше очарователно.

Тясното червено шалче беше увито около врата на малкото плюшено мече, което Даш бе помолил майор Томас да поръча за нея. Бо Бо, така го бе кръстила Каси. Младият мъж можеше да подуши уханието й върху него. Бебешка пудра и невинност. Но там имаше и друг аромат, този на Елизабет, и той накара хормоните му да забушуват. Чиста женска съблазън. Тъмна и сладка, като летен дъжд.

Очите му се присвиха върху снимката, а тялото му се разтърси от ярост при мисълта, че някой би посмял да ги нарани. Те бяха негови. А никой нямаше да докосне нещо или някой, който принадлежи на Даш Синклер. Преди да успее да се сдържи, един тътен от чиста заплаха отекна в гърдите му и от гърлото му се откъсна ръмжене, което обещаваше възмездие. Ловът беше на път да започне. Даш щеше да тръгне след врага по-късно. Първо… Първо трябваше да намери семейството, над което бе предявил претенциите си в тъмнината на болката. Половинката, която се нуждаеше от топлина и детето, което имаше нужда от закрила. Първо щеше да ги открие. А ако по пътя няколко от враговете му намерят смъртта си, много лошо. Щеше да има няколко врагове по-малко за убиване.